Кюрдите и фашизмът
23 март 2008. Истанбул. Екип на „Свободна мисъл”.
Разбрахме, че са започнали празниците Невруз или Невроз, чието фолклорно значение 
отдавна е изместено от политическите проте
сти и гледахме по телевизията стълкновенията между полиция и демонстранти в онези части на Турция, в които бяха започнали по-рано. В сблъсъците в различни части на Кюрдистан загинаха двама души и мнозина бяха ранени – явно думата празник не беше много уместна за първия ден от пролетта. Затова и разпитвахме надълго и нашироко нашите приятели как е най-сигурно да стигнем до площада Казлъчешме, където щеше да се състои митингът, и останахме малко стъписани, когато ни казаха просто: „Хващате трамвая до последна спирка и оттам вървете с тълпите.”
Вървете с тълпите
Решихме, че има две възможности: или властта се е погрижила много сериозно празникът да бъде възможно най-стерилен в най-многолюдния турски, а всъщност и европейски град, тоест да има само песни, танци и гевреци, или ние трябваше да се сбогуваме сериозно с понятията си за полицейска държава, в която един размирен народ провежда политически митинг. И двата варианта изглеждаха някак нереални. Малко след като слязохме от трамвая ни стана ясно, че просто трябва да спрем да умуваме и да „разбираме”, а да започнем просто да описваме всичко, което става около нас, защото то не приличаше на нищо, което бяхме виждали досега. В трамвая наистина имаше групички младежи, които носиха добре увити и някак си нарочно небрежно скрити знамена. По улиците имаше купища полицаи и дотук всичко изглеждаше логично и ставаше все по-интересно. От последната спирка наистина нямаше как да объркаме пътя – все едно да объркаш пътя за стадиона в София, ако български отбор играе полуфинал за шампионската лига. С множеството, което ясно беше тръгнало някъде, прекосихме два доста големи жилищни квартала, а с наближаването на площада движението на автомобили беше отцепено и заптиетата зачестиха осезателно. В кварталите си вървяха местни хора, деца ритаха топка, никой не изглеждаше особено поразен от многохилядния кюрдски поход. Минахме по някакви сокаци, после под някакъв надлез и пред нас блесна привидно очаквана картинка – гъст полицейски шпалир, команди, радиостанции, хеликоптери, веднага човешкият поток беше разделен на мъже и жени и двете „крила” бяха насочени към различни пропускателни пунктове. Там привикваха хората по четирима-петима души, претърсване, проверка на документи и продължаваш напред. От дясната страна на улицата, на която се развиваше действието, ясно се виждаха гробищата – едва ли полицията случайно беше избрала такъв подходящ декор за „контролната” си операция. Мощното присъствие на полицията изобщо не ни изненада, но мощното кюрдско присъствие ни втрещи. Краят им не се виждаше нито пред нас, нито зад нас, а все пак това не беше Кюрдистан. На самия площад вече бяха събрани десетки, а може би и стотици хиляди хора пред огромна сцена с мощно озвучаване, а тълпите не спряха да прииждат още час-два.
Гробището на фашизма
Колкото и оскъдни да бяха познанията ни по турски, беше пределно ясно, че тук няма новогодишни честитки. Макар мнозинството от хората да не носеха транспаранти и да не скандираха лозунги, да имаше много семейства с деца, които играеха, танцуваха и явно бяха празнично настроени, митингът беше огласян предимно от политически лозунги, името на Ердоган ясно ехтеше и не вярвахме да му честитяха първа пролет. Още по-ясно и по-често се чуваше лозунг, който започваше с „Кюрдистан фашистер…” и който по-късно нашите приятели ни обясниха, че означава „Кюрдистан ще бъде гробището на фашизма!” Един от най-популярните плакати, издигнати на митинга, гласеше „Ортак душман Америка’дър” („Нашият общ враг е Америка”). Дотук определено бяхме в свои води, но нещо ни пречеше да се включим и това нещо бяха купищата сърпичуци, петолъчки и не на последно място ликът на вожда Мао Дзедун, който косо ни дзяпаше отвсякъде и ни караше да се чувстваме като тибетски монаси на хунвейбинско събрание. От една страна всичко беше идеално – хората бяха солидарни, нямаше никакви вътрешни сблъсъци, нито дори пререкания, имаше огромни транспаранти против войната, против империализма, против полицейщината – все едно български антивоенен митинг умножен по много-много, но от друга страна присъствието на всички тези социалистически платформи, болшевишко-маоистки и прочее организации и организацийки беше меко казано странно.
Това ли искат кюрдите?
Странността на политическите ориентации на кюрдите не беше за нас в това, че имаше много Мао, Че Гевара и сърпичук (нямаше Ленин, Сталин и Маркс, между другото). Ако този изстрадал и горд народ е готов да замени единия фашизъм с друг, иди-дойди, толкоз по-тъжно, но няма да е нищо ново. Странното и всъщност още по-тъжното е, че болшевиките при тях не са обединени. На огромен митинг, на който маса народ бяха дошли да покажат своето единство и общност, точно болшевишките организации изглеждаха повече на брой от гевреците. Пролетариите от всички страни твърдо не се бяха съединили, а по-скоро се бяха разроили. Първият въпрос, който веднага идва в главата, е как ще се разберат кой да бъде главен?
Другата трагедия
Най-голямата трагедия на кюрдите наистина са зверските „операции” на турската и иракската диктатури. След като турският аскер, обилно снаряжен и консултиран от американските „специалисти”, изби десетки хиляди хора, изсели стотици хиляди и опустоши над 3500 села по време на своите прехвалени „кампании” срещу ПКК в края на миналия век и след като Садам, също така щедро подпомогнат от Вашингтон, затри също толкова хора с най-отвратителните оръжия през 1988 и 1991 и прокуди над 1 милион кюрди от домовете им, за кюрдите стана пределно ясно, че могат да разчитат само на себе си и в никакъв случай на международната общност, която винаги идва накрая да рони крокодилски сълзи над труповете.
Макар и изправени срещу една от най-добре обучените и най-добре въоръжени армии в НАТО, кюрдите все пак са 26 милиона и ако бяха единни, съотношението на силите сигурно щеше да бъде доста по-различно. Явно има някой обаче, който не се чувства много удобно пред перспективата за единен и свободен Кюрдистан. Кюрдистан, в който по една случайност се намират петролните центрове Ирбил, Киркук и Мосул. И този „ортак душман” или общ враг е съвсем наясно, че най-силното оръжие на кюрдите не са нито бомбите в казаните за боклук на ПКК, нито стотината останали пушки из планините, а именно единството на народа и точно там насочва най-мръсните атаки.
В годините, през които не са избивани от турската или иракската армия, кюрдите са периодично насъсквани да се бият помежду си. След като ООН установи кюрдски уж автономен анклав в Северен Ирак през 1992 г. кюрдите даже провеждаха избори за свое правителство. Политическите противници от Кюрдистанската демократическа партия (КДП) и Патриотичния съюз за Кюрдистан (ПСК) обаче се хванаха за калашниците, а не за бюлетините. КДП първо се съюзи със Садам срещу ПСК през 1996 г. и Садам с готовност я подкрепи с 30-хилядна иракска армия, завзе Ирбил и постави КДП на власт. Следващата година КДП се съюзи и с доскоро омразното турско правителство и проведе операции срещу окопалите се бойци на ПКК в Северен Ирак. ПСК пък по-късно намери нов покровител и съюзник в лицето на САЩ и шефът на ПСК Джалал Талабани днес не е президент на Кюрдистан, а на Ирак.
Това в иракската част. В турската част положението не е по-розово. В Истанбул, далеч от Кюрдистан, западният наблюдател може да се диви на демокрация – кюрдите провеждат многохилядни събрания, скандират антиправителствени и антиамерикански лозунги, полицаите зорко бдят за реда и най-вече за политическия плурализъм – социалдемократи, социалисти, националдемократи, националисти, комунисти, маоисти, феминисти, антифашисти, синдикалисти – чешит – ум да ти зайде, Европа ряпа да яде. В Диарбакър обаче, в сърцето на Кюрдистан – бомби, сълзотворен газ, коктейли молотов, калашници – с две думи „ислямски тероризъм” и въпиюща нужда от война с него. Европеецът се втрещява и почва да се бърка сега кой против кого е и кой е против демокрацията и следва да бъде убит от турската армия. Само че не е работа на европееца – той каквото можа не направи вече сто години за този народ, та тепърва да почне да „разбира”. Работа е на самите кюрди да си изхвърлят първо домораслите фюрерчета и демократчета и после да обърнат дулата към общия си враг. Защото надеждата може да е още жива, но мнозина невинни хора вече не са.
