Анархизмът е неопетнен
Илия Троянов пред свободна мисъл:
На 15 март в София беше представена книгата на живеещия в Германия български писател Илия Троянов „Кучешки времена – революцията менте от 1989 г.” Книгата излиза за пръв път в Германия през 1999 г.
На премиерата в столична галерия присъстваха освен автора и около 50 читатели. Атмосферата беше развалена от бивш член на Координационния съвет на СДС, почувствал се обиден от това, че Троянов е направил на пух и прах в книгата си разните „демократи”, „дисиденти” и прочие слуги и доносници на Червената мафия, виновни не по-малко за днешното ни трагично положение. На обвинението на гореспоменатия „демократ”, че Илия Троянов с книги като тази работи „против България”, отговори подобаващо Георги Константинов, след което седесарът седна и млъкна.
Илия Троянов е роден през 1965 г, в София. Успява да емигрира заедно със семейството си в Германия, където става един от най-талантливите съвременни немскоезични писатели. Носител е на няколко литературни награди.
Авторът посвещава „Кучешки времена”:
„На всички жертви на тоталитарния режим, убити в затворите, застреляни по границите, измъчвани до смърт в лагерите, на хората умрели вследствие радиоактивните увреждания, загиналите при злополука в армията.
На всички жертви на новото демократично време, на умрелите от студ в домовете си, на издъхналите от недостиг на лекарства и лекарска грижа, на самоубилите се в безкрайно отчаяние хора”.
На представянето на вашия документален филм имаше политически затворници, документалисти, младежи, които се интересуваха, но нямаше представители на основните медии. Това прилича на бойкот. Вие какво мислите?
По принцип такава е ситуацията. Те проявяват интерес, когато пиша и публикувам нещо, което не е свързано пряко с България. И тогава по патриотарска линия винаги се радват, че наш човек е успял по света. Но когато става дума да се даде отзвук на моята критика относно ситуацията в България, тогава мълчат. И това е още от 90-те години.
Смятате ли, че днес много хора искат да избягат не от ужасите на диктатурата, което е представено добре във вашия филм и книга „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, а от ужасите на демокрацията?
Масово бягат, разбира се. От ужасите на така наречената демокрация, защото е и по-лесно. Не че и преди не са искали, но не са имали тази възможност преди 1989 г. Имаше реална опасност да те разстерлят или хвърлят в затвора. Но сега реално границите са отворени и казват, че около милион и половина са избягали. Смятам, че проблемът на съвременна България е точно това – ужасите продължават да се случват, но не се дискутират. От 1990 година, когато идвам тук, се срещам с много хора и всеки от тях разказва някакви свои, лични ужаси – за болници, за храна. Ако разглеждаме обаче обществения дискурс на Запад, постоянно се твърди, че тук има промяна, свободно общество, че вървим напред, публикуват се постоянно някакви странни данни, че страхотно расте икономиката. Не знам къде е този растеж – вероятно е някакъв много добре скрит растеж, което се обяснява с това, че цялата тази промяна наистина се състоя, но тя имаше отношение само към банковите сметки на тия от 5 до 7% от населението, които управляват останалата част тук в България.
Направи впечатление, че във филма „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” е пресъздадена много добре атмосферата в лагера за нелегални имигранти в Италия, но днес има дори и по-ужасни места. Аз съм виждал лагер за нелегални имигранти в Гърция и там атмосферата е 100 пъти по-ужасна и това се случва сега, в страна-член на ЕС.
Това не е само в Гърция. Най-кървавото такова място в Европа е един лагер, наречен „Лампедуза” в Италия, където постоянно пристигат бегълци от Африка. Там ги държат наистина по-зле от животни и това никой не иска да знае. Затова не трябва да приемаме, че така наречената демокрация е по-хуманна от диктатурата, когато става дума да се защити от движения, хора, промени, които по някакъв начин счита за опасни. Без съмнение елитът на ЕС счита бедните от т. нар. Трети свят за много опасни. Защото просто се страхуват, че като отворят границите, бедните хора от Африка ще дойдат и ще им изядат манджата. Ако погледнем в историята, доста неща не се коментират и не се знаят. Всеки знае за престъпленията около Холокоста, повечето хора знаят за пресътпленията на Сталин, но в същото време англичаните с тяхната политика в Индия и то главно в Източна Индия, в Бенгалия предизвикват смъртта на над 3 милиона индийци, които умират от глад, тъй като им взимат насила цялата реколта, за да я дадат на своята войска, която тогава се бие в Бирма. Това се прави обмислено и по документи се знае, че те са били наясно какво ще причинят по този начин. Чърчил казва „Е, сега с индийците ли ще се съобразяваме, като водим война?” За това почти никой не знае. И в двата свързани с мен филма се търсеше отговор точно на този въпрос: „Кой контролира паметта?” Кой определя как си спомняме, за кое си спомняме и за кое – не?
Противопоставянето „престъпник-жертва” също не се коментира много в България?
Да, и интересното е че и на представянето на „Кучешки времена” този господин от СДС, който зададе въпроса, каза, че има много такива книги и филми за диктатурата и лагерите, че това „често се прави у нас”. Винаги го чувам това „често”. Питам ги преди време защо не се превежда на български „Кучешки времена” и те ми казват: „у нас често се публикуват такива книги”. Като ги помолиш да ти дадат една такава да видиш, често не получаваш нищо. В България по един перверзен начин, чрез една инверсия на истината палачът се оневинява. Не знам дали има друг такъв случай в световната история – след като се сваля един режим, веднага след това престъпленията на този режим да се обрисуват като патриотични действия.
Откъде идва интересът ви към анархизма, вие се обявявате за такъв?
Ако човек носи идеала на социалната справедливост и свобода и разглежда историята на 20 век, не му остават много алтернативи освен анархизма. Трябва да си изрод или престъпник, за да поддържаш болшевизма-ленинизма, троцкизмът е смешна работа, социалдемокрацията видяхме докъде я докараха.
За някои е идеал, казват, че в скандинавските страни е успяла социалдемокрацията.
Не знам, не съм живял в скандинавска страна, но една Норвегия е 4 милиона души и има доста природни ресурси – може да се каже сигурно, че там социалдемокрацията е успяла, но това ще е доста опасно твърдение. Да вземем Лихтенщайн и да кажем, че монархията е много успяла или да вземем Дубай и да кажем, че диктатурата е страшно успешна – всеки там има свободно образование. Трябва да внимаваме с такива обобщения. Има изключения, очевидно, такива са условията. Но ако разгледаме 20 век, виждаме, че социалдемокрацията е една измама, която е толкова гъвкава и толкова духовно корумпирана, че не виждам как може да служи като идеал. Някои мои приятели наистина не вярват, че е възможен идеализъм в политиката. Ако става дума да се намери най-малкото зло, някакъв циничен компромис, който да дава възможност за някакво минимално функциониране на обществото, да, това социалдемокрацията го предоставя. Не е мое схващане, не го приемам, но мога да го разбера. Социалдемокрацията обаче за идеал не става – да кажеш моят идеал е малко тук, малко там, малко долу, малко горе, това не ми звучи много като идеал. Анархизмът първо е един идеал, който по никакъв начин не е оцапан от историята, и второ – и това е страхотното на анархизма – е единственото политическо мислене, което аз познавам, което остава извън рамките на идеологията.
(следва)
