Политиката на разделянето
Възражение срещу идентичностните политики
» » » продължава от миналия брой
Кой има полза от превръщането на други членове на работническата класа във врагове?
Друга особеност на идентичностната политика е тенденцията да се твърди, че в работническата класа съществуват привилегировани групи, които пряко се възползват от потисничеството на другите и следователно стават врагове. Очевидно е, че обществото е организирано в полза на управляващата класа – тя притежава и контролира средствата за производство и си присвоява произведеното. Половото и расовото разделение на труда също е в нейна полза. Възползват ли се обаче белите работници от дискриминацията на цветнокожите? Мъжете – от патриархата? В известен смисъл – да. Разбира се, че всяка група, която не е засегната от допълнителна дискриминация – поради расизъм, сексизъм и пр., – има относително предимство. Търговията с роби донася огромни богатства, които повишават жизнения стандарт на европейските народи. Когато жените въртят цялото домакинство, отглеждат децата и пак ходят на работа, мъжете имат повече време да се срещат с приятели.
Изследванията (Sadker & Sadker, 2004) показват, че учителите подсъзнателно и неволно обръщат осем пъти повече внимание на момчетата в класната стая, отколкото на момичетата. Това е само един от множеството фактори момчетата и момичетата отрано да получават представа за своята „относителна тежест“. Дори учителят да се опита да обръща същото внимание на момичетата, те пак остават с впечатлението, че момчетата не получават „това, което им се полага“. Всички сексистки, расистки и други предразсъдъци на обществото са дълбоко вкоренени у нас и често образованието просто ни показва как те се насаждат като социална норма още от детските ни години.
Сериозна грешка в анализа обаче е да се твърди, че белите мъже имат интерес от запазването на статуквото. Разделението е в полза единствено на управляващата класа. Асад Хайдер, редактор на списание Вюпойнт, излага аргумента, че белите привилегии са в ущърб на цялата работническа класа, включително на нейните бели представители. Те са инструмент за ефективен контрол чрез класово разделение, именно защото предотвратяват единството с чернокожите работници. Той цитира Ноел Игнатиев: идеологията на белия шовинизъм е буржоазна отрова, насочена предимно към белите работници и използвана от управляващата класа като оръжие за подчиняване на черни и бели. В нейната основа е залегнала идеята за превъзходството на бялата раса, чието прилагане на практика е престъпление не само срещу цветнокожите, но и срещу целия пролетариат. Затова неговото премахване определено е класова цел на цялата работническа класа.
В своята статия в списание Каунтърпънч Ричард Мозер припомня заключението на Тед Алън – бял работник, марксист и активен деец, който, въпреки че няма висше образование, в продължение на повече от 20 години се рови в архивите и прави едно от най-задълбочените изследвания на расовите проблеми в ранните години на колониална Америка. Алън стига до извода, че белите привилегии накърняват както политическите, така и материалните интереси на белите хора в дългосрочен план. Облагите, с които ги подкупват, имат реална стойност – иначе не биха имали смисъл, – но тя е далеч по-малка от онова, което биха спечелили с класова солидарност и борба на всички раси за по-високо заплащане, реална политическа власт и установяване на справедливост.
И така, ние не само че не отричаме неравнопоставеността на отделните групи, а виждаме в нея съзнателно създадено и използвано оръжие на техния реален общ враг. Предлаганият от либералите отговор – да си посипем главата с пепел и толкоз – е израз единствено на безсилие в най-добрия случай, а в най-лошия – осуетяване на най-смисления подход към проблема – със солидарност и практически действия. Ако хората с увреждания виждат във всички останали единствено потисници, а не съратници в борбата с дискриминацията, какви са изгледите за нейния успех? Същото важи и за всички останали борби, оставени само на „чистите“ борци – с расизма, трансфобията, сексизма и пр.
Наскоро в телевизионното сатирично предаване Имам новини! по BBC беше поставен въпрос за расизма. Водещият и всички останали участници обърнаха поглед към чернокожия комик Реджиналд Д. Хънтър – също редовен участник в предаването – в очакване на отговор. Той реагира с нещо от рода на: Какво сте ме зяпнали? Винаги ли аз трябва да отговарям на такива неща? На вас забранено ли ви да кажете направо да или не? До такива абсурди сме се докарали.
Идентичностната политика убива спора
Свободата на словото и изразяването е друга жертва на идентичностната политика и култа към криворазбраната индивидуалност. Модерните напоследък репресивни методи за отлъчване на инакомислещите от социалните мрежи и други публични изяви се използват както от крайнодесните, така и от последователите на идентичностната политика. Политическите и идеологическите спорове, изясняването и обсъждането на важни въпроси все повече и повече се заменят от публично заклеймяване и изключване на теоретици и дейци от дебата, защото са обидили някаква група. Повсеместният лов на вещици се провежда ефективно. Този произвол и цензура на лична основа може да доведе в най-добрия случай само до огорчение и възмущение, а в най-лошия – до явни репресии, авторитаризъм и фашизъм. Какво стана със спечелването на сърцата и умовете?
Свободата е робство, войната е мир и невежеството е сила отдавна са в арсенала на крайната десница. Цензурата е свобода на словото е просто поредната хватка за изключване на всяка по-либерална и лява гледна точка. Би следвало вече да сме имунизирани срещу тези опасни крачки по пътя към фашизма, но явно не сме и затова трябва решително да им се противопоставяме.
Алтернативите – борба с капитализма и потисничеството
Може да се намерят сполучливи алтернативи както на идентичностната политика, така и на тесногръдия класов подход. Една от тях е подкрепата за самоорганизацията на потиснатите групи, които действат автономно, без да губят връзка с общото движение на работническата класа. Другите представители на движението могат да проявят своята солидарност на практика, като подпомагат самостоятелността и укрепването на тези групи.
При тесногръдия класов подход деятелките от женските и синдикалните движения често са обвинявани, че разделят работническата класа, когато настояват за организиране на жените, конкретни действия за решаване на техните проблеми и безопасни пространства. Цветнокожите са обвинявани в същото, когато настояват за свои автономни организации и особено внимание към вековната история на расизма и потисничеството. Трябва да разбираме много добре кога анализът на идентичността води до съперничество и йерархия на потиснатите и пречи на желанието да се обединим с други борци, споделящи общ житейски опит и интереси.
Много леви организации продължават да твърдят, че автономното организиране на обособени групи разпилява силите и противоречи на класовия подход. Ние като анархокомунисти обаче можем само да подкрепяме както автономната организация и борба, така и споровете по теорията и практиката. За нас има ясна граница между идентичностната политика и автономната организация. За първата е важно единствено потисничеството по отношение на групата, докато втората не вижда никаква перспектива в борба срещу капитализма, в която останалите работници се считат за врагове.
Другите работници понякога може да бъдат пречка, но не са врагове. Те могат и трябва да бъдат привлечени с диалог и взаимно подпомагане, което ясно показва силата на обединението. Автономните организации обсъждат ключовите въпроси за конкретната потисната група и затова са необходими за изясняването на целите и повишаването на доверието.
Днес властта е предимно в ръцете на хетеросексуални, бели, „здрави и прави“ мъже. Това е не само факт, но и господстваща идеология, която заглушава гласовете на много групи. Автономната организация позволява тези гласове да се чуват ясно. В синдикалното движение например преди 30−40 години имаше много малко жени и чернокожи дейци и важните за тях трудови и социални въпроси често бяха пренебрегвани. Днес обаче сексуалният тормоз, домашното насилие, менструацията, менопаузата, репродуктивните права, неравностойното заплащане, непосилните смени, правата на работниците без трудов договор и пр. са неотменна част от синдикалния дневен ред. Това беше постигнато от самостоятелната организация на жените на местно и по-широко ниво. Като революционна организация ние трябва да подкрепяме самоорганизацията и да чуваме гласовете на групите. Това не означава да приемаме, че идентичността дава права или че тази или онази идентичност има по-голямо значение и тежест от другите – това води само до кавги и разпри. Нашата цел трябва да бъде колективно действие за насърчаване на класовата борба, в която се чуват всички гласове на класата.
В много организации, включително в профсъюзите, автономните групи имат само „съвещателен глас“ или са изведени на втори план като „място за дискусии“. Като анархокомунисти ние признаваме правото на автономните групи да определят свои собствени цели и да участват в поставянето на целите на цялата организация, когато техните решения влияят на нейната дейност.
Следващият важен момент е, че това помага за по-доброто разбиране на системата, която искаме да премахнем. В своята книга Нулевата точка на революцията (2011) Силвия Федеричи пише: светът се движи от огромното количество платен и неплатен домакински труд, извършван от жените […] Всичко вече е дотолкова подчинено на капиталистическите отношения, че разликата между обществото и фабриката изчезва, обществото се превръща във фабрика, а обществените отношения стават производствени. Иначе казано, половата дискриминация е технология на капитализма. Расизмът – също. Индустриалната революция буквално е изнесена на гърба на робите в памучните плантации, без които текстилните фабрики в Северна Англия нямаше да имат суровина. През есента на 2020 г. в медиите излязоха разкрития за съдебни служители, които смятат, че мястото на чернокожите адвокати е по-скоро на подсъдимата скамейка, отколкото в колегията. Изводът не е, че трябва да има повече видни чернокожи юристи, които да дават пример, а че цялата юридическа система е изначално расистка. Система, в която битува расисткото убеждение, че чернокож не може да бъде адвокат, няма как да бъде убедена, че един чернокож е невинен до доказване на противното. Структурите на държавата и капитала са просмукани с подобни предразсъдъци.
Затова тези борби са неразделна част от борбата срещу капитализма.
Идентичностната политика и неолиберализмът
Идентичностната политика е отговор на неолиберализма на належащи материални проблеми. Както отбелязва Дейвид Харви в Кратка история на неолиберализма (2005), неолибералният проект предлага на радикалите от 60-те години на миналия век компромис – свободи за някои вместо равенство за всички. Той реално внася разнообразие в управляващата класа, но не носи полза за работническата. Това не е недостатък, а цел и тя е разобличена достатъчно подробно от автори като Кенан Малик, Бел Хукс, Карен и Барбара Фийлдс и Асад Хайдер.
Този отговор на въпроса за потисничеството – разглеждането на социалните проблеми през призмата на индивидуалния морал без солидни аргументи – наистина има материални предпоставки, но днес вече е културен шаблон. Така се говори по телевизията, така се пишат сценариите на комедийните и сапунените сериали, така се повишава квалификацията на човешките ресурси, това е културният консенсус по различните проблеми на идентичността. Това обаче не се дължи на силата на неговите интелектуални и културни аргументи, а на силата на господстващата в материално отношение класа. Както пишат Маркс и Енгелс в Германската идеология, във всяка епоха водещите идеи са идеите на управляващата класа.
Тази управляваща класа е доволна от ефекта разделяй и владей на идентичностната политика. Затова пътят напред минава през възстановяването на солидарността.
Заключение
Затова нека заявим ясно: другарки, нашият враг не са мъжете, а сексистките структури на капитализма; чернокожи другарки и другари, нашият враг не са белите, а расистките структури на капитализма; другарки и другари, хомосексуални, транссексуални, хора с увреждания и всички останали потиснати групи, нашият враг не са „другите“, а дискриминационните структури на капитализма. Да повторим думите на Фред Хамптън от партията Черните пантери:
Ще се борим с расизма не с расизъм, а със солидарност. Ще се борим с капитализма не с черен капитализъм, а със социализъм. ◼
За авторите на този текст
Анархокомунистическата група (Anarchist Communist Group, ACG) е основана през февруари 2018 г. във Великобритания. В нейните Цели и принципи пише:
Ние сме революционна анархокомунистическа организация, съставена от местни групи и индивидуални членове, чиято цел е коренна промяна на обществото и създаване на анархокомунизъм. Това означава работническата класа да премахне капитализма и държавата, експлоатацията, йерархиите и потисничеството и да спре унищожаването на околната среда. За нас е важно да бъдем организирани, за да допринесем за изграждането на революционно анархистко движение. Посветили сме се на изграждането на дееспособна национална и международна организация, която има колективна идентичност и работи за постигането на общата цел – анархокомунизмът, – като същевременно си сътрудничи с други организации на работническата класа и участва в колективни инициативи. Ние не се считаме за водачи на революционно движение, а за част от едно по-широко движение за революционни промени. Освен това се стремим в цялата си текуща дейност да следваме принципите, залегнали в основата на бъдещото общество: взаимопомощ, солидарност, колективна отговорност, лична свобода и самостоятелност, свободно сдружаване и федерализъм.
По отношение на дейността нашите възгледи са сходни с изразените от групата Солидарност преди петдесет години:
За революционерите смислена е онази дейност, която засилва увереността, самостоятелността, инициативността, участието, солидарността и равнопоставеността на масите и им помага да се отърсят от насажданите заблуди. Беззъба и вредна е онази дейност, която засилва пасивността на масите, тяхната апатия, цинизъм, йерархично разделение, отчуждение, чакане други да свършат тяхната работа, а оттам и тяхната податливост да бъдат манипулирани – включително от онези, които уж действат от тяхно име.