Руската революция през погледа на един български анархист
Тази тенденция е всеобща. Към този резултат се отива по многобройни пътища и пътеки. Толкова, колкото са политическите партии, записали върху знамената си: ЕТАТИЗАЦИЯ. Всяка от тях е ембрион, от който при подходящи условия може да се роди НОВАТА КЛАСА. Съвкупността от методи и средства, с чиято помощ от една партийна какавида се ражда класата на господарите, е ПОЛИТИКАТА. Целта на тази безцеремонна игра (чиито участници нямат никакви скрупули по отношение на неизпълнените обещания за бъдещето) е завладяването на държавната машина. Защото истинската, „реална политика“, чиято същност е завоюването на господстващо положение в едно общество и неговото непрекъснато съхранение и разширение навътре и навън от границите, започва едва тогава, когато в ръцете на политиците се окаже съвкупността от политически или – което е едно и също – полицейски институции, представляващи апарата на държавата.
Овладели веднъж държавната власт, политиците се стремят да я направят всеобхватна и всесилна. Без да бъде икономика, тя ще решава въпросите на икономиката. Без да бъде религия, тя ще има своите идоли и жреци. Идвайки „в името на народа“, тя ще го раздели на две категории, чиято численост е обратнопропорционална на правата и привилегиите: така наречените народни маси – анонимно сборище от безправни управлявани, ръководени и представлявани от шепа всесилни държавни ръководители, които в своите кабинети, на закрити съвещания, заседания и банкети ще решават ВМЕСТО масите всички проблеми на живота на обществото. При това, никой от тези политически господари няма да се съобразява със сантименталните упреци и мърморения на онези, които са им повярвали в „какавидалния стадий“ и които ще се почувстват измамени, когато разберат, че „от напразните усилия на любовта“ им се е родил държавнокапиталистическият дракон.
III. РОЛЯТА НА МАРКСИЗМА В ИСТОРИЯТА
Сред пъстроцветната кавалкада от политически партии, които сочат пътя на човечеството към държавния капитализъм, почетното място се пада на тези от тях, които са поставили във фундамента на политическите си програми различни порции МАРКСИЗЪМ. Сам по себе си отражение на посочената икономическа тенденция на концентрация и централизация на капитала (чийто завършек е етатизацията) и в съчетание със суеверната вяра в конструктивната историческа роля на държавата, МАРКСИЗМЪТ Е ЗАВЪРШЕНАТА ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА ДЪРЖАВНИЯ КАПИТАЛИЗЪМ. Без да бъде оригинален, имащ своите предшественици измежду множеството „социалистически“ доктринери на миналото и в политическата практика на редица държавни мъже на аристокрацията и буржоазията от 19-ти век (ако не се връщаме към времената на държавното робовладение в Египет, Поднебесната империя или Спарта), „Комунистическият манифест“ на Маркс и Енгелс е ЗАВЪРШЕНАТА ПРОГРАМА на държавния капитализъм. Неговите програмни ДЕСЕТ ТОЧКИ предвиждат одържавяване на земевладелската собственост, на индустрията, банките, транспорта и т. н.
Върху тази програма, в навечерието на ХХ век в Русия Ленин създава партията на болшевиките – бъдещата акушерка на ориенталския „социализъм“. Наличието на такава партия е само необходимото условие на държавно-капиталистическия преврат. Достатъчното лежи в специфичните особености на бременното с преврата руско общество. В руската икономика от първите две десетилетия на ХХ век има всичко: патриархални общини и крепостничество, манифактура и монополи. Последните имат крещяща нужда от модернизация на политическата и социална структура на самодържавието, от ликвидиране на задушаващите ги бюрократични бариери на абсолютизма и от простор за ускореното си развитие. Селяните искат земя. Малобройната работническа класа се оказва безпомощна и става питателна среда за всички политически партии и организации в узрялата за революция Русия, чиито програми представляват пъстър спектър, включващ различни нюанси на държавния капитализъм. Само анархистите, заели най-левия им фланг, са прекрачили този последен предел на държавническата мъдрост, но всички са съгласни в едно: помешчическата монархия трябва да бъде унищожена! При променен вътрешен и международен контекст Русия се приближава към своята 1789 година.
Политическата борба на партиите е отражение на разнородните социаликономически тенденции и в нея ще се наложи доминиращата. Една от най-изостаналите в началото на ХХ век в стопанско отношение европейски страни със своя презрял феодализъм, монополи в индустрията и финансовата сфера, Русия е една от най-развитите от гледна точка на буржоазния революционен календар. „Изпреварила“ Франция на Луи XVI с едно столетие, тя притежава модерни тръстове и компании-гиганти, създадени с руски и чужди капитали, чиито работници достигат 150 000 души. Подобни мащаби са непознати по онова време дори за европейските републики и конституционни монархии, но редом с тях продължават да съществуват помешчици и крепостни селяни. Всички стадии на капитализма и всички класи на руското „трето съсловие“ се задушават в обръчите на самодържавието. По-нататъшното развитие налага да бъдат изринати абсолютизмът и азиатската бюрокрация, заедно с гоголевските персонажи.
Тоталната криза на руското общество, катализирана от военните поражения в Първата световна и разрухата, го изправя пред необходимостта от революционна промяна на неговата политическа и икономическа конструкция. След 1905 година Русия става отново епицентър на още по-мощни революционни трусове. В тяхната основа стоят противоречиви, паралелно действащи или исторически следващи се една друга икономически тенденции. Върху техните вълни след Николай Романов изплуват и потъват в небитието на историята княз Лвов, Милюков и Керенски. Извъникономическата принуда и революционното насилие ускоряват „естествената“ капиталистическа еволюция. Сгъстено и светкавично, като в калейдоскоп се сменят картините на политическия и социален живот през 1917 г. Само за осем месеца – от февруари до октомври – руската икономика преживява една цяла историческа епоха и развиващата се, но недоносена революция абортира и изплюва на политическата сцена болшевиките на Ленин.
1. МАРКС-ЛЕНИНСКАТА МОДИФИКАЦИЯ НА БУРЖОАЗНАТА И ПОРАЖЕНИЕТО НА СОЦИАЛНАТА (ТРЕТА) РЕВОЛЮЦИЯ
По силата на един ефект, който пруският философ Георг Хегел нарича „шега на историята“ (негови илюстрации можем да намерим в първите векове, когато Христовите апостоли стават папи, или във времето, когато френските рицари на кесията въплъщават в себе си илюзорните очаквания на цялото трето съсловие), болшевиките се оказват достатъчно влиятелни в големите градове на империята и с помощта на въоръжените си привърженици от гарнизоните и предградията се навеждат и по израза на своя вожд взимат търкалящата се по калните улици на Петроград държавна власт. С един удар на държавния преврат от 25 октомври 1917 г. те заковават Русия в последния стадий на капитализма. Променените обстоятелства от началото на ХХ век модифицират класическата буржоазна революция в държавнокапиталистическа. Февруарското начало, което напомня 1789 г., става бързо история. Оказва се, че икономическата еволюция, която води до господство на държавния монопол, е най-силна, а представляващата я маркс-ленинска партия – с най-добри шансове.
Политическите схватки с придружаващите ги военно-полицейски хватки помитат всички останали от сцената. Свределът на революционното капиталистическо развитие изхвърля като стружки другите партии и организации от обществения живот на Русия. Удря часът на държавния капитализъм! За няколко години „Левиатан“ поглъща всички – едри и дребни – собственици на банките, в индустрията, търговията и земеделието.
Историята отново си прави поредната хегелианска „шега“ с революционерите, които загиват в царските тюрми и по фронтовете на гражданската война – селяни, работници и войници. На социалната повърхност остават само социалистически лозунги, знамена, „Съвети“ и етикети. От мрака и идейната мъгла изникват корпусите на марксическата полиция, Че-Ка, армия. Кристализира и се консолидира партийната и административна бюрокрация. Болшевишките „деца“ на недоносената руска революция я… изяждат, а от присъединилите се и умножили редовете им лумпени, се ражда новата държавнокапиталистическа класа. Не за пръв път в човешката история, при подходяща икономическа даденост, държавата акушира на „израждането“ на господарите.
Обезкръвените от гражданската война три милиона руски работници и десеторно повече селски бедняци започват да разбират измамата. Кредитът, който болшевиките получават за своята борба с довчерашните господари и експлоататори, чиято „историческа роля“ поемат, започва бързо да се изчерпва, защото новите „революционни“ властници могат да паразитират само за известно време върху справедливата омраза на масите срещу съборените предшественици. Тя е един от източниците на илюзиите, които работниците имат спрямо болшевиките. В борбата им с буржоазията, унижените и оскърбените виждат най-малко справедливото възмездие, ако ли не осъществяването на справедливостта. (Този феномен, който условно може да се нарече „злорадството на роба“, е разкрит най-добре в усмивката на концлагериста от полския филм „Тази нощ градът ще загине“. Падащите американски бомби, които предизвикват апокалиптични пожари и руини и изкривяват от ужас лицата на нацистите и довчерашните самодоволни поданици на Третия райх, извикват само една усмивка върху лицето на заградения с тел, огньове и бомбени гръмотевици пленник.)
Дори след овладяването на властта болшевиките продължават да събират симпатиите на мнозина от работниците и мужиците, докато довършват социаликономически остатъците на буржоазията и дворянството. Необходимо им е известно време, за да проумеят истинската природа на новия режим и неговата дълбока противоположност и враждебност на интересите им.
Първите изригвания срещу новите господари не закъсняват. Руските работници и ратаи правят отчаяно смел опит да тласнат революцията отвъд последния предел на капитализма. Тяхната малобройност, общата неразвитост на предпоставките за една анархокомунистическа революция в изостанала Русия, безхарактерността и фантасмагориите на голяма част от руската „революционна“ интелигенция и най-вече липсата на собствен, жив опит на масите в борбата им с държавния капитал и неговата диктатура обаче превръщат Украйна и Кронщад в поле на поражението на нашите първи военни схватки с марксизма. Срещу 150-хилядната въстаническа армия на Махно в Украйна, Ленин и Троцки изпращат 1 500 000 червеноармейци под командването на зам. комисаря по отбраната Склянски. Операциите срещу въстаналите работници и матроси в Кронщад се ръководят лично от „Червения Наполеон“ Троцки. Окървавеният палячо на болшевизма, който доскоро величае бойците от този бастион като рицари на революцията, сега изригва в клевети срещу тях и тяхното дело.
Георги Константинов
(следва)
