„Алчност“, „Немарливост“ и „Няма държава“

Най-често срещаните думи и изрази във връзка с експлозията в Горни Лом са алчност, немарливост и няма държава.
Самото „осветяване на събитието“ в медиите пращи от лицемерие, празнодумство и словоблудие.
Накрая реакцията към трагедията е повърхностна, жалка… и примирена.
Но!
Алчността, половинчато осъждана от журналисти, държавници и професионални коментатори, обаче си има име – капитализъм. Без прилагателни. Най-обикновен, друг няма.

Немарливостта пък има своя логика в контекста на системата, но се използва като опит да внуши, че „всички сме грешни“, но най-вече „работниците сами са виновни“. По-долно послание от това няма по случая. Останалите са гнусни, лъжливи, манипулативни, но обвиненията в немарливост към принудените да рискуват живота си работници бият всички постижения на цинизма.

А и как така няма държава? Има и още как! Тъкмо наличната държава покровителства съществуването на подобни „предприятия“ с ревниво пази монопола на тесен кръг „лица“ да се занимават с подобни дейности, недостъпни за простосмъртните. Не позволява дори обществен контрол, след като държавният не се справя, а и не ламти да се справи по простата причина, че държавата за това е създадена – да брани алчните, да прилага двойните стандарти. Именно това е държавата – друга няма. Защото и в „нормалните“, както това стана в една много нормална Белгия, загиват при разчистване на военни складове неинструктирани гастарбайтери от Турция и България, на които после дори не се полага обезщетение.

Лицемерието ни залива от вестници, от телевизионния екран, от радиото, от новинарски сайтове. Лицемерие на самите медии – уж траур, пък нито една от олигофренски жизнерадостните реклами не са свалени от ефир. Лицемерие на политици – надути пози в кампанията за изборите им в доходоносните и безотговорни институции. Лицемерие на профсъюзните водачи, те само отчитат и изтъкват причини да не предприемат нищо, защото задачите им не са да правят нещо, полезно за трудещите се… и загиващите на „работното си място“, от години подобно на каторга.

Корените на злото не се търсят, престорената свръхзагриженост само притъпява чувствата на обществеността, кара хората още повече да притръпнат.
И накрая – вместо реакция на гняв срещу причинителите на тази и други, не толкова гръмки трагедии, от които е изтъкана вече цялата ни житейска действителност, вместо гняв дори пряко засегнатите от взрива показват единствено мъка, мъка… и примирение. Упование в държавата, нека тя да оправи нещата, нека честни работодатели поемат бизнеса! Само че и държавата се е оправила както си знае и както следва от нейната същност, така и бизнесът е изпълнил предназначението си. И резултатът е това, което се случи в Горни Лом.
Примирението само ще продължи същата агония.
Колко и какво още трябва да се разрази, за да почнат хората да се обединяват в съпротива срещу системата, която ги унищожава по всякакъв начин – това е въпрос, на който много бихме искали да имаме отговор. Но нямаме, защото отговорът трябва да го дадат тези, които рискуват утре да умрат заради нечия печалба, политически рейтинг, пропагандни клишета.