Анархистите в руската Революция

печат
(продължава от миналия брой)

 Държавата, макар и „социалистическа“, а правителството – „комунистическо“, си остава държава и защитава само интересите на Властта и Капитала.

… Самоорганизирането на работниците си остана. То премина на полагащото му се място: в производството. … Стачки против волята на „одържавените“ профсъюзи и болшевишките съвети, придружавани често от картечници, продължаваха с месеци. В Харков, в края на 1920 г., в Москва, Петроград и десетки други градове през февруари-март 1921 г. проведените стачки служат като неопровержимо доказателство на гореказаното.

… Даже от много анархисти, повечето стоящи встрани от движението, често съм слушал, че масите са реакционни, че масите са буржоазно настроени, че са меншевистващи и пр. Този период на „свободна“ пропаганда обаче показа и доказа не само на анархистите, но и на меншевиките и на болшевиките какви са настроенията на трудовите маси и с кого са те. През целия октомври и до 25 ноември 1920 г. работническите и селските маси в Украйна, особено в Харков, отново преживяха революционния подем и настроенията от 1917 г. В Харков жаждата за живо слово, жаждата за свободна мисъл бяха толкова големи, че независимо от това, че ЧК беше „нащрек“, че цяла орда от шпиони и провокатори слухтеше и ръмжеше навсякъде, масите се втурнаха към анархистите.

Силно движение имаше и сред частите на Червената армия. Нямаше нито един червеноармейски отряд, където анархистите да не бяха приемани най-сърдечно. Навсякъде, във всички части, както в Харков, така и другаде в Украйна, анархистите имаха масите зад себе си. Червеноармейските части се готвиха за демонстрации в деня на откриване на анархистическия конгрес. В много войскови части бяха избрани делегати за конгреса на анархистите. Даже в клуба на ЧК аз присъствах на дискусии за анархизма и за „болшевизма“. Нещо повече – в Харков при анархистите се явиха представители от няколко червеноармейски части и предложиха да вземат властта и да я предадат в ръцете на анархистите, като се предоставят в пълно тяхно разпореждане. Този случай показва как масата разбираше същността на анархизма и задачите на анархистите, но самият факт е характерен и интересен. Даже спецотрядът при Совнаркома на Украйна беше на страната на анархистите.

Ако анархистите бяха пожелали да станат политически авантюристи подобно на болшевиките, те спокойно можеха да вземат Украйна в свои ръце. Само този период би могъл да покаже и показа на мнозина, че духът на революцията, духът на жаждата за нов, по-добър живот в трудовите маси не е умрял и че идеите за безвластие, децентрализация, самоорганизация, свободна инициатива и т. н. – т. е. идеите на анархизма – макар и може би не съвсем ясни, бяха залегнали дълбоко в умовете на трудещите се. В това време даже много „песимисти“ научиха по нещичко.

Същото настроение се ширеше по цяла Украйна: стотици пратеници на работници и селяни идваха при анархистите, мислейки, че ще намерят от тях отговор на своите очаквания и надежди, на своята жажда да намерят път към един действително нов живот – свободен, равен и сит.

В същото време революционната въстаническа армия (на махновците) „помогна“ на Червената Армия да направи в течение на 13-15 дни това, което тя с цялата си желязна централизация и дисциплина, не смогна да стори за цяла година. Тя помогна да се разбие и разруши цялата армия на Врангел и да се очисти целият юг на Русия от контрареволюционните военни отряди.

… Влиянието на анархистите растеше не с дни, а с часове; нарастваше вълната на революционен подем на трудовите маси. Разбира се, за болшевиките тя беше „несвоевременна“ и доведе до това, че през нощта на 26 ноември 1920 г. по цяла Украйна започнаха поголовни арести на анархисти и на махновци. В течение на седмица действаха всички органи на ЧК и всички репресивни сили на Червената армия. Маса революционни въстаници, довчера воювали заедно с Червената армия против белите, бяха залавяни от болшевишките отряди и безпощадно разстрелвани. Хиляди анархисти и революционни въстаници-махновци напълниха тюрмите. Само в Харков бяха арестувани повече от 5000 души, от които 348 останаха в тюрмата.

Работниците от локомотивния завод обявиха стачка с искане за освобождаване на анархистите. Въпреки заплахите, постановленията на официалните губернски конгреси, ултиматумите и картечниците, работниците продължиха да стачкуват, докато най-видните анархисти не бяха нощем извозени за Москва. Едва след отвеждането ни от Харков работниците от локомотивния завод, над 5000 души, прекратиха стачката на солидарност…

„…Но това е било в Украйна. Такъв революционен дух и подем са възможни само в Украйна, в класическата страна на „анархистическите“ маси и на грандиозното въстаничество, сред исторически свободолюбивия народ, но не и на север, не във Великорусия, където масата е реакционна, задръстена и безразлична и където анархизмът бе разбит още през 1918-1919 година“…

„Престанете да мислите за революционна работа в Москва, Москва е център на болшевиките. Москва е червена и в нея за анархистите няма място“…

„Анатолий, Анатолий, вие сте увличащ се човек… Нищо не можете да постигнете тук“…

„Погледнете, клубовете пустеят. Работниците даже не поглеждат. Страхуват се да слушат анархистите. А интелигенцията… студентството – това са само хулигани, монархисти и черносотници. С глава стена не се пробива“…

„Масите на север, особено в Москва, вървят след болшевиките“.

„Щом искаш, пробвай, но това не ти е Украйна. Скоро ще свиеш крила“…

Така ми отговаряха повече или по-малко видните анархисти, когато им поставях въпроси относно анархистическата работа в Москва. Това беше вече след моето освобождение от Бутирската тюрма, през януари 1921 г. И действително, на първо време се налагаше да се пробива стена с главата… в московската анархистическа среда, където, както ми казваше Карелин, „има само генерали без войници“.

С когото и да заговорех за работата, срещах къде насърчително подсмихване, къде по-лошо…

… Московските работници започнаха да се вслушват в анархистите. През февруари, около смъртта на П. А. Кропоткин, анархистите вече бяха желани гости в работническата среда.

… Навсякъде – в клуба на Леонтиевска, на работническите събрания, в автобазата на Совнаркома, в украинския театър, в Сергиев и във всички висши учебни заведения, където ми се наложи да чета лекции и говоря на митинги и събрания, навсякъде аудиториите бяха препълнени, навсякъде имаше сериозни дебати и въпроси.

… Във всички висши учебни заведения се организираха анархистически групи, които създадоха Секретариат на Обединеното анархистическо студентство, който впоследствие беше арестуван, а част от членовете му – експулсирани зад граница, а друга част – заточени в Архангелска губерния.

А работническа Москва на трудещите се преживяваше, както и в Харков през 1920 г., своите октомврийски дни. В Москва начена такова силно работническо движение, такава стачна вълна, такъв мощен вик на недоволство и възмущение и искания да се изпълнят „октомврийските обещания“, че болшевиките започнаха да се безпокоят. Доколко силно беше възмущението на масите, може да се съди макар и по това, че даже московските анархисти-“интелигенти“ и опортюнисти се развълнуваха и заговориха за създаване на „Съвет за действие“, тъй като било трудно да се каже в какво може да прерасне народното негодувание. Вълната можеше да помете всичко и всички, понеже ненавистта на работниците към болшевиките беше невероятна. В Москва, в Петроград имаше нелегални работнически комитети за действие. Те бяха съставени само от работници – представители от производството.

Легендата, че тези комитети за действие били „меншевишки“, е лишена от всяко основание. Огромното мнозинство от членовете на комитетите бяха безпартийни и съчувстваха на анархистите.

Анархистите, работници в Москва, Петроград и почти цяла Русия – т. е. тези, които бяха набелязани от ЧК, – бяха арестувани. Всички клубове, издателства и т. н. бяха разграбени и разрушени.

Мартенският разгром на анархистите в Русия – особено в Москва – е известен повече или по-малко и в чужбина. Той стресна даже много верни на болшевиките анархисти. Този разгром застави дори анархистическата „интелигенция“ да излезе с открит протест пред Европа и Америка и да разкаже истината за болшевиките. Ема Голдман, Александър Беркман, Боровой, Шапиро и др. заговориха открито за положението на анархистите в Русия. Легендата за „руските анархисти“ и „руския анархизъм“, която разпространяваха даже мнозина анархисти-“интелигенти“, започна да се руши не само в Русия, но и в целия свят.

… Неспокойно беше в тюрмите – от дълги години, без всякакво обвинение, в ужасни, кошмарни условия, довели много анархисти до невероятно физическо и духовно състояние. Мнозинството боледуваха. Имаше всевъзможни протести: гладни стачки, скандали, обструкции бяха обикновено явление сред арестуваните анархисти. На протестите обаче не се обръщаше внимание. Обратно, издевателствата ставаха още по-непоносими.

Тогава анархистите прибягнаха към крайни средства: бягствата. Така в Рязан един път успяха да избягат 10 анархисти. Същото беше и в другите затвори.

Всички тези активни протести на анархистите (Таганската гладна стачка, Рязанското бягство и др.) така вбесиха чекистите, че попадналите скоро след това в ръцете им анархисти … бяха разстреляни, заедно с някакви криминални, заклеймени като анархо-бандити. ЧК не само уби тези другари, но се постара да ги оклевети и оскверни паметта им в очите на непосветените. На самия Лев Чорний и на неговата майка, няколко дни преди разстрела, беше съобщено за скорошното му… освобождаване. Болният Потехин беше измъкнат от постелята.

Така мъстят болшевиките за своите политически неудачи на анархистите.

… На десетия Всеруски Конгрес на Съветите беше постановено да се гарантира охраната на частната собственост с всички сили на държавата и да се въведе нейното принудително посредничество във всички конфликти между труда и капитала. По силата на това постановление, всеки работник, който не се подчини на решението на Комисариата по труда (последната инстанция), можеше да бъде уволнен от работа без предупреждение и без заплащане – т. е. да бъде изхвърлен от собственика на завода. Държавата, макар и „социалистическа“, а правителството – „комунистическо“, си остава държава и защитава само интересите на Властта и Капитала. •

(със съкращения)

Берлин, март 1922 г.

Издание на Работническа издателска група в Република Аржентина, юни 1922 г.

Анатолий Горелик

Вижте още –  „Бележки по статията на Анатолий Горелик“

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *