АПОКАЛИПСИС – КОГА?
ДНЕШНИЯТ РЕВОЛЮЦИОНЕН ПОТЕНЦИАЛ Е НЕИЗБЕЖЕН И НЕПРЕОДОЛИМ РЕЗУЛТАТ ОТ РОБОТРОННАТА РЕВОЛЮЦИЯ И ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА
В такава ситуация да се търси „по-малката от двете злини“ или виновникът за варварството, разрушенията и смъртта на стотици милиони, както го правиха някои наши „пацифисти“ и „революционери“ в предишните световни войни, е равносилно на предателство спрямо братството между народите и идеала на анархокомунизма за тяхното цялостно освобождение.
Официално формулираните цели на Китай са: създаване на „хармонично общество“ (макар, че безпрецедентният „просперитет“ (темпове на развитие) е придружен от безпрецедентно дори за Китай ниво на неравенство) и „хармоничен свят – както прокламира бившият президент Ху Дзинтао – с демокрация в политиката, сътрудничество и взаимна полза в икономиката, координация и единство в сферата на сигурността, всеобщ културен прогрес и просперитет“ и „честна и разумна международна политическа и икономическа система“. (Както виждаме, дори „пазарният социализъм“ е изхвърлен от речника, а маоистката революционна фразеология е заменена с конфуцианството, което прокламира като добродетел послушанието и безпрекословното подчинение на началството!)
Нещо повече, за да внесат успокоение сред ястребите на САЩ, приемниците на Дън свалят от дневния ред „социализирането“ на света, за което „щели да бъдат необходими още 78 поколения“, колкото лежали в гробницата на китайската история до настоящия момент. Дотогава „концепцията за социализма, наченала с „пазара“, щяла да еволюира, а САЩ трябвало също да тръгнат насреща, за да се разполови пътят до „конвергенцията“. (Като че ли хомогенността на „системите“ може да бъде гаранция срещу империалистическата експанзия и стремежа към световно господство!) Те уверяват, че Китай вече е за „мирно развитие“ вместо звучащия заплашително и триумфално „мирен възход“ и че ще се стремят към създаване на „нов политически и икономически ред“, който може да се постигне само чрез постепенно увеличаващи се вътрешни реформи и демократизация на международните отношения. Китайското ръководство нямало да следва пътя на Кайзера или на Хитлер в двете световни войни, нито този на СССР и САЩ от периода на Студената война.
„Създаването на хармония“ обаче, както може да се види в „неофициалните“ дебати в Китай за неговата „съдба“ и роля в съвременния свят, в който се извършва процес на разрушаване на международното статукво, не изключва търсенето на стратегическо надмощие, особено „в периода на разместване на пластовете“ (и на местата на великите сили върху скалата на икономическата и военна мощ). В тези дебати звучат все по-силно гласове, предявяващи претенциите за статут на световна суперсила. Те са намерили израз в две станали много популярни националистически или империалистически книги-бестселъри от началото на настоящето второ десетилетие на ХХI век: сборникът с есета на Сон Сяоджън, озаглавен: Великата ера, грандиозната цел и нашите вътрешни тревоги и външни предизвикателства и книгата Мечтата на Китай на полковника и професор във военната академия Лю Минфу. И в двете, авторите им се обявяват против миролюбивите нотки на официалната китайска политика. Те считат, че Западът е много по-слаб, отколкото се е предполагало, но някои чужденци все още не са се събудили и не разбират истината, че в ход е смяна на позицията на силата в отношенията между Запада и Китай.
Сон Сяоджън счита, че Америка не е книжен тигър, както я определяше Мао, а по-скоро стара красавица (или краставица?), боядисана в зелено, но въпреки това тя и Западът си остават опасна и фундаментално враждебна сила. Те никога няма да изоставят рафинираната в продължение на столетия техника на „Търговия на нож“ и че дори да върнем оръжията си в склада и оставим бойните коне на пасището, няма да ги убедим да приберат своите оръжия и да търгуват мирно с нас.
Полковник Лю Минфу дефинира китайската „грандиозна цел“: Да станем № 1 в света, което ще ни позволи да изместим САЩ. Той отхвърля концепцията за мирния възход: Китай не може да разчита само на традиционните ценности на хармонията, за да осигури новия международен ред. Поради конкурентната и аморална природа на голямата силова политика, възходът на Китай и мирния свят могат да бъдат защитени само ако Китай подхранва бойния си дух и натрупа достатъчно военна сила, за да сдържа или разгроми враговете си, ако това стане необходимо и неизбежно. Следователно, в допълнение към икономическия си възход, Китай се нуждае и от военен, за да надделее в състезанието за стратегическо превъзходство.
Като се познава цензурата на диктатурата, е повече от ясно, че подобни книги (чиито империалистически намеци напомнят „миролюбивото начало на Адолф Шикългрубер“ през 1934 г.) не биха излезли на пазара, ако върхушката на „авангарда“ бе забранила отпечатването им. За да замаже „лошото впечатление“, създавано от китайските „ястреби“, Дай Бингуо, отговарящ за външната политика на „Поднебесната империя“, излиза от името на политбюро на ККП със статията Неотклонно по пътя на мирното развитие, в която пише, че то
Не е продукт на субективно въображение или на някакви сметки, а е по-скоро резултат на сериозно приемане, че днешният свят преживява огромни промени и че китайските отношения с него също преживяват огромни промени, затова трябва да извлечем най-доброто от ситуацията и да се адаптираме към нея… Заради икономическата глобализация и ускореното развитие на информатиката, както и бързия напредък на науката и технологиите, светът става все по-малък и се превръща в едно „глобално село“. С взаимодействието и взаимозависимостта на всички страни, както и с пресичането на интересите им на безпрецедентни нива, тези общи интереси стават по-интензивни; проблемите, които изискват от тях да обединят усилията си, за да ги разрешат, се умножават и стремежите за взаимно изгодно сътрудничество стават все по-силни… Мирното развитие е цел на много поколения. Китай не иска революция, нито война или възмездие, той иска просто китайският народ да се прости с бедността и да се радва на по-добър живот. Китай иска да бъде най-отговорният, най-цивилизованият и най-зачитащият законите и реда член на една хармонична международна общност.
За естеството на планираната „хармония“ и за „радостта от по-добрия живот“ говорят красноречиво арестите и изпращането на всеки критик на режима или „самозабравил се“ журналист в затворите или в „трудово-възпитателните общежития“, цензурирането на интернет и полицейското смазване в зародиш на всякакви протести, демонстрации и стачки.
Империалистическите стремежи към господство, световните или регионални амбиции, съперничествата и потенциалните конфликти са бременни с регионални войни, които могат да се превърнат в граждански, както днес това става в „миниатюрни мащаби“ в Афганистан и Ирак. Увеличаващият се брой на такива огнища може да доведе до сливането им в един всеобщ световен пожар в истинския смисъл на думата, който ще изправи петото съсловие пред избора: милитаристична диктатура и смърт в унищожителни войни за интересите на „елитите“ или пренасяне на пожарите в техните домове като начало на веригата от социални революции.
Очевидно, вследствие нарастващото геостратегическо съперничество между САЩ и Китай за овладяване контрола над Тихия океан (около който през ХХI век ще живее 2/3 от човечеството и ще играе ролята на Средиземното море в Античността), ние навлизаме в епохата на Втора студена война. Тя може да бъде най-вероятната първа фаза на най-големия конфликт на ХХI век. След едно десетилетие новата студена война може да се сгорещи по всякакъв повод и във всеки момент, защото темповете на развитие на Китай и увеличените му инвестиции във всички точки на глобуса го извеждат зад „Китайската стена“ и превръщат в реален международен фактор на световната икономика и финанси. Когато изпреварващото му развитие го доведе до „необходимостта“ от „повече пазари“ и следователно до изтласкване на САЩ от завоюваните през последното столетие позиции, тогава, освен Тайван, ще се намерят още десетки „Сараево“ и „Коридори за Данциг“ като претекст в глобалната война за господство над планетата.
Нека не се заблуждаваме! Империализмът на старата и нова свръхсили и стремежите им към световно господство предопределят курса към Третата световна война. В такава ситуация да се търси „по-малката от двете злини“ или виновникът за варварството, разрушенията и смъртта на стотици милиони, както го правиха някои наши „пацифисти“ и „революционери“ в предишните световни войни, означава да мотивираме и оправдаем бъдещото си участие на страната на „своето правителство“ и на „по-цивилизованата коалиция“; означава смъкването ни на позициите на „отбранителните или освободителните справедливи войни“, отказ от стратегията за превръщане на империалистическата война в гражданска и в Социална революция, което е равносилно на предателство спрямо братството между народите и идеала на анархокомунизма за тяхното цялостно освобождение. •