Частна или държавна? – Не, благодаря.
Частната собственост се свързва с пазарната икономика, която накратко може да се опише като икономика на печалбата. Тъкмо извличането на печалба е единствената и главна мотивация за икономическата дейност. Няма значение какво и колко се произвежда, стига то да може да бъде продадено изгодно. Сред „стоките за продан“ попада и трудът, който е подложен на най-голямото насилствено обезценяване, така че работодателите да намалят разходите си и съответно да получат максимална печалба.
Истински свободен пазар няма. Това би трябвало да е очевидно, предвид факта, че както държавната администрация има механизми за влияние и регулиране на пазара (сред които най-важният лост е монетарният монопол, парите), така и корпоративният монополизъм задушава с икономически и силови средства конкурентите си, като властта често му помага. Относителна „свобода“ настъпва само когато настъпва преразпределяне на собственост и сфери на влияние (пазари) и се борят за надмощие стопански групировки, задължително подкрепени от групировки в държавния апарат. Единствено в този момент, докато големите акули са заети помежду си, дребните рибки успяват да закачат по нещо извънредно. Правилата на играта обаче остават нечестни под мотото „Прав е този, който е успял“. Лишена от справедливост и напълно равнопоставени договорни правила и отношения, никоя система не може да се нарече „свободна“.
Опонентът на пазарната икономика е плановата. За съжаление, неволно или преднамерено, под „плановост“ веднага се разбира стопанството на СССР и сателитите му от соцлагера (повече „лагер“, отколкото „соц“). Това не е така. Собствеността при държавния „социализъм“ принадлежи на държавата, тя е монополен работодател, следователно прилича на гигантска централизирана корпорация (която, освен изключителен притежател на средствата за производство, е и собственик на самата работна сила), а корпорациите винаги планират своята дейност, като отчитат и неопределеността от взаимоотношенията с другите играчи. Съветският „социалистически“ модел не е нищо друго, освен диктаторска форма на държавен капитализъм, при който играчът е само един и единствено затова този вид неопределеност изчезва, но се запазват други – природни условия, бедствия, аварии, научни открития и пр. Така че икономиката на болшевизма е редно да се нарече „командно-административна“, а не „планова“, защото не плановостта е най-съществената черта, а държавното администриране.
Под планова икономика анархистите разбират нещо съвсем друго, а именно – стопанство, насочено с приоритет към задоволяване на заявени предварително до определен срок човешки потребности. Стопанство, за което не печалбата, а рентабилността има значение, но и тя отстъпва пред повелите на реалните потребности на населението.
След тези обяснения сигурно е ясно, че изборът „пазар или план“ е избор между бесило и електрически стол. Държавата е лош стопанин – спомнете си комбината „Кремиковци“, който при „соца“ повече цапаше (след неговото построяване и пускане в експлоатация в Софийско поле престанаха да виреят дини), отколкото произвеждаше, беше на постоянни дотации, а насетне, при „пазарната икономика“, беше съсипан, вместо модернизиран дори по чисто социални съображения. Още по-драстичен пример са заводите за компютърен хардуер, компоненти и консумативи в Правец и още няколко града – опазареното държавно управление ги попиля, а частният бизнес не беше в състояние да ги подхване и развие, защото нямаше изгледи за бърза печалба.
Сега „Кремиковци“ е купен от подставено лице за 316 млн. лева, при положение, че само теренът под комбината струва не по-малко от половин милиард. Да не говорим за огромното количество желязо, цветни и редки метали, които истинските купувачи ще нарежат и изнесат (както изнасяха качественото зърно от миналогодишната реколта прекупвачите, за да го купуваме обратно по-скъпо). Работниците, към които държавата има задължения, кредиторите на „Кремиковци“ (общо дългове за около 2 млрд. лева) – всички ще пият студена вода или ще им подхвърлят трохички – за кредиторите може би дори корички, все пак са колеги-капиталисти, но работниците могат да останат и без хич (а работниците имат да вземат 56 млн. лева неизплатени заплати, вероятно в сумата не са включени лихвите за забавянето и компенсациите).
За същия „Кремиковци“ синдикатите години наред търсеха „благ“ сайбия също както след Освобождението политиците търсеха цар за държавата, без да им хрумне сами да се опитат да го стопанисват. Това не учудва никого, предвид идеологията на днешните легални български синдикати. Получиха си поредния господар, от който доволни ще останат само профсъюзните босове, но със сигурност не и ограбените работници.
За приватизация гласят и оръжейните заводи в Сопот – ВМЗ. Трудно е да се повярва, че държавата би изпуснала доходоносно звено от военнопромишления комплекс, но и тя си знае, че е немарлива, затова сигурно разчита просто да обира данъци от по-успешните частни собственици. Освен ако ВМЗ-Сопот не повторят съдбата на „Кремиковци“. Оръжейният международен пазар е сурово място и големите батковци имат интерес да отпадне някой конкурент, колкото и дребен да е той. Затова пък страната му ще бъде принудена да купува от тях оръжието, което преди произвеждаше.
Ако се замислим обаче каква потребност задоволява производството на оръжие? Потребност от насилие? Потребност от смърт, в това число и собствената?
Държавата стопанисва, за да контролира народа. Частникът просто го ограбва.
Вергил Василкин
