Георги Хаджиев: Основи на безвластието

СОЛИДАРНОСТ

Подобно на свободата, солидарността е също биологична нужда, инстинкт и закон на живота. Проявите на социалност, на взаимопомощ, на солидарност и на пожертвувателност дори на отделните индивиди, заради другите, за групата, за семейството, за общността, за вида сред животинския мир, са наблюдавани през всички времена. Естествоизпитатели, пътешественици и любители на природата винаги са ги посочвали като пример, още философи от древна Гърция са правили своите обобщения, основани на тези прояви; поети от всички времена са ги възпявали. Но пръв Дарвин в своята книга „Произход на човека“ представя тези прояви на социалност у животните като същност, имаща характера на биологичен закон. По-късно и Кропоткин, в защита на дарвинизма от изопачителите му, се заема обстойно да проучи този род прояви в книгата си „Взаимопомощта като фактор на еволюцията“. С този свой труд той обосновава едно ново учение в биологичната наука, което става основа на цялата анархистична доктрина.

И наистина, основното запознаване с живота на всички видове от цялата зоологическа стълбица, като се започне от насекомите (пчелите, мравките, термитите и пр.) и се стигне до най-висшето животно – човекът, дава възможност да се констатира огромното значение на взаимопомощта, на социалния инстинкт, на солидарността, която често при някои видове се явява дори преобладаващ фактор, паралелно с борбата за съществуване между отделните видове. Тази социалност, този обществен инстинкт, това сдружаване, което понякога взима широки размери, се явява и най-мощното средство в тази борба, което гарантира не само ефикасност и успех, но осигурява и прогресивното развитие на тези видове, у които намира най-голямо приложение.

В човешката история практиката на взаимопомощта, на солидарността, на съюзяването също е дала ярък отпечатък, проявявайки се най-често паралелно със свободата. Епохите на най-голяма лична и социална свобода в историята на човечеството са едновременно и епохи на най-голяма обществена солидарност. Свободата и солидарността в човешкото общество са толкова ярко очертани и взаимносвързани, че се сливат в една обща проява и се представят като две страни на едно и също явление. Свобода без солидарност става невъзможна, солидарност без свобода се оказва немислима в едно общество, което се развива и процъфтява в своя стопански и културен напредък. Републиките на древна Гърция, епохата на селската община преди това и средновековните свободни градове по-късно, с тяхната сложна и преплетена мрежа от най-различни сдружения, са най-често изтъкваните примери на високо проявена обществена солидарност, съпътствана от всестранен напредък.

В по-ново време кооперацията, която обединява стотици милиони хора в света на местна, национална и интернационална основа и обхваща най-разнообразна дейност; работническите сдружения, които също обединяват милиони хора по цялата земя и всякакви други сдружения от местен, национален и международен характер, обединяващи често хората по съсловия и по класи, за да водят борба едни против други, са също едно неопровержимо доказателство за съществуването на солидарността, която при човека от инстинкт, какъвто тя се явява у животните, се превръща в съзнателен стремеж, в акт на обмислено и преднамерено действие.

Обществото като цяло никога до днес не е успявало да реализира солидарността между всички свои членове – това не може да се оспори. От съществуването на потисничеството и експлоатацията обществото винаги е било разделено на враждуващи помежду си обществени групи и категории – съсловия, класи, касти, властници, управляващи, потисници и поданици, управлявани, потискани, експлоататори, привилегировани, облагодетелствувани и експлоатирани, обезправени и бедни. И тъкмо това разделение, което има също обяснение, е пречило на обществената солидарност, а оттам и на социалния – културен н материален – напредък.

Обществото и днес също – и то повече от всякога – е разделено на класи, разделение, което е във вреда на човечеството, защото разбива цялостната обществена солидарност и не позволява да се осъществи всеобщото щастие на хората.

Но нито в историческото минало, нито днес зловредното разделение не е успяло да унищожи напълно инстинкта за взаимопомощ, чувството за солидарност, духа на сдружение. Дори като средство за борба на отделно обособените социални категории, солидарността, сдружението се проявяват мощно във всички общества, включително и в тези, където една партийна или лична диктатура се стреми да унищожи всяка социалност, като я замести с един казармен режим. Нещо повече, социалният инстинкт е толкова дълбоко вкоренен в човека, че понякога той неволно надскача границите на разделението и се проявява между хора от различни класи, които все пак са запазили един общ признак – човечността. Без да идеализираме тези случаи, нито да искаме да ги представим като някакъв принцип, ние не можем да не признаем – и никой не може да отрече това, дори и най-пристрастеният и фанатичен привърженик на класовата борба, – че всекидневният живот показва много такива факти на обществена взаимопомощ между хора от различни социални групи, дори воюващи помежду си. Това са отношения, възвеличавани и възпявани от хората на изкуството. Тези прояви са характерни, особено в периоди на общи бедствия и катастрофи: земетресения, наводнения, градушки, пожари, войни и пр.

Следователно, никой не може да отрече, че както свободата, така и солидарността е принцип в обществените отношения, признат от мнозина, прокламиран още от Френската революция в знаменитата формула „Свобода, братство и равенство“ и написан днес върху много знамена на партийно-политически, социално-икономически, професионални и културно-просветни организации.

Солидарността също е един от основните принципи на безвластието. Но трябва да се признае, че макар солидарността да е широко практикувана в отношенията между безвластниците, много по-широко, отколкото между всички други хора, факт, в който са убедени дори и враговете им, в пропагандата на безвластническите идеи този принцип е останал до известна степен засенчен от преимущественото изтъкване на свободата. И това е лесно обяснимо. В обществения живот често се случва, като реакция на дадено много широко разпространено явление, да се отива до прекалено подчертаване на противоположността му. Свободата е толкова силно погазвана, че анархистите, явявайки се единствените ѝ верни и последователни защитници, са се очертали главно с пропагандата си и борбата си за свобода. Това е дало повод за известни отрицателни прояви у някои безвластници, които отиват до там, че считат свободата едва ли не като единствен принцип на безвластническата философия.

Истината, ако можем да си позволим степенуване, е, че солидарността в безвластническата концепция заема първо място и че тя характеризира много повече философията на анархизма, отколкото свободата, без да става дума, разбира се, за тяхното противопоставяне. Напротив, ако трябва безвластието да се характеризира с две думи, то ще трябва, без съмнение, да се определи като философия на солидарността и свободата. Така е според мнението на неговите теоретици. И Годуин, и Прудон, и Бакунин, и Кропоткин, и всички други теоретици на анархистичния социализъм, заемайки позиция към господствуващите схващания в обществото и отричайки съществуващата обществена система, са изхождали от наложителната необходимост да се установи солидарността в обществото, за да се осигури свободата на личността. Бакунин категорично е изразявал тази мисъл, подчертавайки многократно в своите книги, речи и писма: „Солидарността е първият закон, свободата – вторият“. Кропоткин не само многократно е изразявал същата мисъл, но е дал и най-широката ѝ обосновка във всичките си съчинения, особено в „Етиката“ и „Взаимопомощта“. Според него, което е схващане и на днешните безвластници, гаранцията за осъществяването на бъдещото общество, където ще намери най-пълния си израз свободата, лежи в социалния инстинкт у човека, който приема вече израза на едно съзнание, основа на един нов морал, без какъвто общественият живот е невъзможен. •

(следва)