Иранското кино и „Цветята на Корана“*
За киното на Близкия Изток е писано и говорено в нашите медии – не много, но достатъчно при слабия интерес, който има в България. Киното на Иран – както и въобще азиатското кино – вече повече от десетилетие за ценителите на Седмото изкуство е нещо като оазис, но не защото идва от Изтока.
Фестивалът, дал повод за тази статия, се казва „Цветята на корана“ и се провежда от 12.01 до 12.02 в София. Представени са филми от Турция, Иран, Израел, Алжир и др. След шедьоврите от „златните години“ на киното, Европа и Америка се изчерпаха в не едно и две измерения. В края на миналия век имаше вълна от постмодерни филми, видяхме много сполучливи и сами по себе си неповторими „римейки“ (нови варианти на стари филми), както и хибридни истории, събиращи в себе си целия опит и най-доброто от „класиката“. Къде обаче остана чистото рисуване на лентата, „бедното кино“?! Някак си съвременните „реални“ филми не са „онова кино“, за което някои критици твърдят, че е не гледаемо за съвременните модифицирани от рекламните и другите аудио-визуални залпове съзнания. Положението с иранското кино е различно, защото то е разбираемо за всички, без да бъде старо, макар че почти едно към едно отговаря на критериите на класиците, дори ги надминава по простота. Това ново на реализма от Близкия Изток се докосва до съвременниците си по целия свят по начин, по който може би Фелини е въздействал на публиката някога. Някогашните имитирани и интерпретирани от днешните сноби по един елитарен начин творци не са били за времето си аутсайдери, а са били кино на народа и за него. Жан Клод Кариер, сценарист на режисьори като Бунюел и Форман, разказва как в зората на немите филми, в колониите, ислямските първенци са били задължавани да посещават първите кинопрожекции. Ислямът забранява изобразяване на човек и за това тези „хитреци“ са ходели да гледат нямо кино със затворени очи. Да, на всяка задължителна прожекция, са присъствали, но щом започвал филмът, до края не отваряли очите си… Странно ли е, че в тази древна култура, минала през какви ли не перипетии, днес се появява отново неподправено кино, без нито един ефект, без дори елементарни операторски трикове и се получава? Проф. Вера Найденова, български кинокритик, специализиран в киното на изтока, пише: „Удивителното в тези филми, при всички отличаващи ги индивидуални разлики, е постигането на познавателна и емоционална дълбочина при използването на минимум изразни средства… Чужда им е играта с перспективата, а оттам и с плановете, ракурсите, елипсите и др.“
Този фестивал започна по време на поредната война в Близкия Изток. Невероятно е, че въпреки войните, въпреки политическите игри и режимите се появяват такива „цветя“. Смелостта на иранските режисьори като Абас Кияростами, Маджид Маджиди, брата и сестрата Мохсен и Самира Макмалбаф, Джафар Панахи и още мнозина други искрени творци от тези размирни региони за мен доказва силата на словото във времена, когато привидната свобода на словото ни отнема свободата на мислене и сме залети с какво ли не. Комуникацията и свободата на словото стана условна, но иранските кинодейци успяха за десетина години да си извоюват място, подкрепа и защита, за да могат да направят филм като „Десет“, който видяхме на фестивала, въпреки режима на държавата им, издаващ смъртни присъди за прелюбодеяние, каквото и да значи това. Уловен е моментът, характерен за Исляма, без това да бъде поредният прочувствен филм за прословутата многострадална „ислямска жена“. Свидетели сме на общочовешка или по-точно общоженска ситуация – усещане, подсилено от факта, че актьорите играят себе си. Повечето ирански режисьори използват предимно „натуршчици“ – непрофесионални актьори, хора, както се казва, взети от улицата. Мястото на действието не излиза от една кола, карана от главната героиня – майка, развела се с бащата на сина си, който я вини за това и за сватбата ѝ с друг. Неочаквано за зрителя – дори в европейски сюжет такива жени са почти в 90% от случаите положителен персонаж – това не е гордата ислямска мацка, „евала“ на която. Ние не съчувстваме прекалено на тази „разбунтувала“ се мюсюлманка. Тя е такава, каквато е навсякъде – разглезена, суетна, привилегирована дама, която се държи с детето си все едно е възрастен човек… В колата, която тя шофира, се качват различни жени. Всяка от тях носи в образа и историята си типичното за ислямския свят, но и типичното за жената въобще. В този смисъл това е един „феминистки филм“.
Съвсем различен е „Нощният автобус“ на Киумарс Пурахмад, който разказва за революцията – история, която хората в Иран още преживяват. Запознаваме се с 16-годишно момче в казармата, попаднало в братоубийствена война, натоварено със задачата да превози пленници през минно поле и да им внуши, понеже са с вързани очи и ръце, че не е сам с другаря си, по-възрастен войник, а са цяла група. Иса се изправя пред измеренията на човечността и безумието на войната, воден от възрастния шофьор на рейса, който твърди „Учат ни да се мразим, да бъдем расисти“. Целият ужас в „Нощния автобус“ е преживян от актьорите и семействата им съвсем наскоро. •
Чичката
* От заглавието на филма по романа на Ерик-Еманюел Шмит „Господин Ибрахим и цветята на Корана“, разказващ за приятелството на еврейско дете и възрастен арабин.
