Глупостта на национализма

печат
Както в чужбина, така и у нас, националистите изповядват глупава идея по глупав начин и в крайна сметка с вредни за самите тях последици. Уж идеята на национализма е да брани, развива и обогатява дадена културна среда. На дело се занимава със създаване на митове, натрапва ги, от светините си прави сухи мумии, служи като повод за раздори със защитниците на друга национална идея, преследва творческия ум, който не седи в рамките на каноните, ала тъкмо с това обогатява същата тази култура, но в контекста на културното разнообразие на човечеството. Културата е нещо живо и динамично, а националистите се стремят да го тикнат в хербарий, да го залеят с формалин, да ограничат диалога с другите култури, да запазят „своето“ в един статичен вид. Допускат развитие само по план на един „елит“, тясно свързан, а често и идентичен, с властническата върхушка, с имотните класи, които повече от културата обичат парите, докато културата расте от усилията на всеки, който се идентифицира с нея. Резултатът е, че заместеният с мумия жив идеал губи своята привлекателност и хората се обръщат към други култури – точно това, което националистите се опитват да предотвратят.

Няма нищо лошо в привързаността към културния модел, в който един човек се формира като личност. Лошо е, когато тази привързаност се превръща в мирогледно фиксиране, слепота към всичко останало, при това войнстваща слепота, стремеж да се избодат очите на всички наоколо. Културата колабира без свобода в избора на културна идентичност, без свобода да усъвършенстваш културата на своята общност с възприемане на елементи от другите култури, без осмислянето на „своето“ през погледа на „чуждото“. Растение, лишено от възможност за обмяна на вещества и енергия с околната среда, увяхва. Култура, превърната в маниакална, затворена в себе си национална идея, втренчена единствено „в корените си“ – в действителност не в тях, а в митовете, става догма, инструмент за потисничество навътре и оправдание за агресия навън. Националната идея е идея за доминиране, за завземане на територии, ресурси, овладяване на умове и записването им в данъчните списъци на държавата. Материалната изгода от „националната идея“ (умъртвената, препарирана култура) остава за властническата класа. За останалите – илюзорното самочувствие за принадлежност към „нация“, за която се говори като за мъртвите – само доброто, а ако няма достатъчно такова, то се измисля и историческите факти биват изнасилвани. Националната идея здраво стъпва и се крепи върху лъжа.

Нима това не е глупаво?

Два примера в подкрепа на горното обобщение. Даваме думата на Мончо Алпуенте, сътрудник на списанието „CNT“, в брой 393 от октомври 2012 той пише:

„Не искам държава, ни каталунска, ни испанска. Родина ми е целият свят, семейство ми е цялото човечество. Каталунският хуморист Парик казваше, че патриотизмът е гордостта на глупака, че в съседната къща се е родил гений. Баски и каталунци гръмогласно искат „независимост“ по улиците. От кого? От нас, мадридците? И зависимост от „родни“ политици, родени в съседната къща? Тези политици пак ще се кланят на Брюксел, Берлин и Вашингтон. Разбираемо е след 40 години франкистко тъпо изкореняване на местните култури и езици да има съживяване на културната идентичност в крайни форми. Но с какво баските и каталунските държавни знамена ще са по-чисти от монархическите? Сепаратистите, дето сега крещят навън, така и така няма да се уредят да станат първи на село, няма да избегнат тиранията на капитализма. Те бъркат властта като явление с местоположението на правителството. Забравят, че не ние, жителите на Мадрид, ги потискаме – нас също ни мачкат. Но националистите не искат да бъдат свободни, те се задоволяват с ролята на стадо, да ги пасат, стрижат и колят изедници от съседната къща. Пълен идиотизъм!“

Вторият пример е нашенски. Официални, частни и персонални (блогове, форуми) медии изпаднаха в истерия по повод на „гаврата“ на няколко младежи с портретите на „националните светини“. Постъпка на келешчета с излишък хормони и дефицит на мозъчни клетки. Ако би трябвало да предизвика подобна реакция, то би било редно вниманието на възмутените да се насочи към факта, че тези хлапаци са продукт на същото общество, което възнегодува. Освен това, що за „светини“ могат да бъдат княз Борис I и цар Симеон „Велики“? Единият унищожава федеративната структура на България, премахва родовообщинните, често доста егалитарни форми на самоуправление, почти символичните данъци, поразложените, но още здрави практики за всеобщо договаряне на етносите в състава на военнополитическия съюз България. Замества съгласието с подчинение, централизира управлението, натрапва с кръв удобна за властниците религия, заличава верската търпимост, само и само да осигури задължителната лоялност на поданиците към държавата – т. е. към себе си, към своите наследници и своите привърженици от аристокрацията. Самобитната култура на славянски и древнобългарски племена, остатъците от траките и още много други етноси, е сведена до това, което Църквата сметне за правилно. Логично, след не дълъг исторически срок и самата уникална българска държавност (за националистите би трябвало да бъде също „светиня“, за анархистите е просто исторически факт) изчезва, на нейно място виждаме дублиран на славянско наречие византийски сериал, пардон, обществено устройство.

„Светинята“ за българските националисти Борис I всъщност повече е допринесъл за една друга „национална идея“ – сръбската, възприемана като „враждебна“ спрямо великобългарската. Именно той е дал на сръбските племенни вождове всички механизми за отцепване и образуване на сръбската държава. Неслучайно централният булевард в Белград носи неговото християнско име. Къде е логиката на националистите в този случай?

Симеон „Велики“ пък води завоевателни войни, ожесточава стореното от баща си, превръща България в империя. Ако по времето на „езическите“ канове първи пункт във всеки мирен договор след война е било връщането на пленниците, живи и мъртви, срещу освобождаване на противниковите, то „Великият“ вече се интересува само от облаги за държавата си, за болярите, за духовенството. За народа остават всякакви видове налози, включително кръвния данък да воюва и мре, убивайки хора, към които не е изпитвал никаква лична омраза. Чистата изгода на селянина-войник е била да отнесе у дома трошици от награбеното, понеже лъвските хапки от военната плячка отивали ясно къде – за охолството на властимащите, за грандомански строителни проекти и за финансирането на нови войни. Изтощената от походи страна рухва много скоро. Националистите упрекват в това слабия и нерешителен наследник на Симеон. Надали обаче е белег на нерешителност това, че Петър енергично започва да преследва многобройните еретици, особено богомилите, които в отвращението си от воинските кланета отказват да колят животни за храна. То е дори доста смела постъпка, предвид опасността да предизвика гражданска война в притурка към амбициите на забогателите местни феодали да упражняват повече лична власт. Той се справя обаче със задачата си да усмири народа, да респектира болярите – смело и решително. Слабостта му да продължи с външни агресии, както и да отрази външни нападения, е изцяло заслуга на „Великия“ – със запустелите от липса на достатъчно мъжка работна ръка ниви, с тълпите сакати ветерани – тях не ги е хранела хазната. Не можеш да хвърлиш недоволните и обеднели селяни да ти заграбят още земя и богатства. По-лесно е да въоръжиш онези, които са се облажили от имперската политика, за да защитят себе си и царската власт от онеправданите.

Тези монарси – масови убийци – ли са „светини“, с които било недопустимо да се гаври някой, който на всичко отгоре хал хабер си няма от историческите факти?

Хубаво, майната им на Борис и Симеон. Ами Левски?

Национализмът отдавна го е превърнал в нищо. Третото царство и последвалите го две републики най-много се изгавриха с делото на Левски. Образователната система и обществените навици изпразниха от съдържание образа на Апостола. Кой Левски? Онзи, дето се е борил за свободата на всички, без разлика на род и вяра? Онзи, окованият от помак, конвоиран от турски войници, обесен от цигани по присъда на османски съд с присъствието в него на български чорбаджии? Нима някой наистина го помни като такъв? За повечето младоци, че и старчоци, Левски е портрет на стената. Левски е паметник и цветя на 19 февруари. Левски е футболен отбор, чиито запалянковци обичат да спретват побоища и да драскат свастики по стените. Също както Ботев е само един портрет, сирени на 2 юни, тема за матури. Идеята им къде е? Мумифицирана от национализма. От революционна култура на стремеж към свобода е превърната в украса за правителствени кабинети. Кожата ѝ е одрана и поставена като килим пред камината. Да си лежи там, рунтава и настръхнала, но безопасна, без зъби и нокти, в лекета от ракия и салата, винце и мръвчица. Удобна за просване връз нея на поредната любовница, моделирана от козметичен хирург по калъпа на просташките представи за женска хубост.

Най-срамното – самоунижението на други хлапета за извинение по повод „оскверняването“ да пеят химна на държавата, която с национализма си е убивала, убива и ще продължи да убива декларирания обект на своето обожание – културата на народа. Да бяха прочели нещо от Левски пред уебкамерата. Нещо, което да стресне властниците. Не би.

Един социален антрополог заяви, че младите днес „не се лъжели лесно“. Глупости. Лъжат се, и то с възторг и самозабрава. Пеят химни. Присъединяват се към международни протестни инициативи по такъв количествено и качествено жалък начин, че по-добре да си бяха останали вкъщи с тези маски, които не се усмихват върху лицата им, а се зъбят в агония. •

Хасан Девринджи

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *