Грузия: усещане за война

печат
Грузия
Грузия

На изпълнената със символизъм дата 08.08.08 вниманието на света трябваше да бъде обърнато към Пекин и помпозната церемония по откриване на Олимпиадата, но голямото събитие беше помрачено от избухването на поредната кървава конфронтация в Кавказ. Макар и да изглежда изненадваща, тази развръзка на дългогодишния конфликт в Грузия беше логично следствие от нарастващото напрежение в последно време – в седмиците преди избухването на войната зачестиха съобщенията за престрелки и провокации, имаше учения на руската армия в близост до границата, евакуация на деца от Цхинвали, мобилизация на грузински запасняци, както и неразбираеми за обикновения човек надлъгвания в ООН. Очевидно по “високите етажи” са били наясно накъде отиват нещата, но разбира се вместо да се опитат да предотвратят клането, са решили да видят каква полза могат да имат от него.
Конфликтите между малките планински народи в Кавказ винаги са улеснявали намесата на гонещи собствени интереси “велики сили”, най-вече на намиращата се в съседство Русия. През 19 век империята успява да присъедини без употреба на сила както Грузия, така и Осетия, а по съветско време регионът вече е смятан от Москва за вечна губерния. Но дори и под съветски похлупак етническите междуособици не стихват, а прокараните изкуствени административни граници и масовите вътрешни миграции допълнително усложняват проблемите. След разпада на СССР абхазците, половината осетинци и многобройните руснаци в тези области се оказват част не от многонационална империя, а от една малка национална държава, тепърва опиянчена от „националното възраждане”. Тези обстоятелства водят до поредица от събития, болезнено познати ни от близката история на Балканите – появата на сепаратистки движения води до отнемане на автономния статут на областите през 1992 г., провокациите на въоръжени групировки прерастват в мащабни кръвопролития и взаимни етнически прочиствания. Взаимното изтребление на кавказците в Грузия и Нагорни Карабах доведе до разполагането в региона на руски сини каски с официален мандат на ООН, което дава възможност на Москва за ефективна намеса във военните и политически събития там.
В августовските събития обаче се намеси другата свръхсила – САЩ. Докато в Русия сравняваха Саакашвили с Хитлер и показваха снимки на чернокожи американски наемници в грузинската армия, западните медии често пропускаха да уточнят кой е започнал бойните действия и наблягаха на навлизането на руски войски, сравнявайки Грузия с Финландия или Полша от 1939 г., не забравяха да споменат и руските изстъпления в Чечня. Човешката трагедия имаше стойност само като пропаганден ефект, а в родните условия пък събитията вляха свежи сили на традиционните русофило-русофобски кръчмарски надпръдвания.
Основен герой в този военно-политически театър стана президентът на Грузия Михаил Саакашвили. След “революцията на розите” през 2004 г. американският възпитаник заменя Шеварднадзе на президентския пост. Още същата година грузинската армия прави неуспешен опит да си върне контрола над Южна Осетия, което е показателно за целите, които си е поставил новият президент, наред с тясното политическо и икономическо обвързване на страната му с НАТО и ЕС. Военният бюджет на бедната държава постепенно достига 10% от БВП – закупени и дарени са големи количества оръжие от САЩ, Турция, Украйна, Чехия и България. Американски съветници и инструктори обучават войниците, а израелски фирми модернизират танковете и другото въоръжение. Грузия праща един от най-големите “съюзнически” контингенти в Ирак, а в близост до град Гори САЩ разполагат център за подслушване и комуникация, което вероятно е една от причините руските войски да окупират града впоследствие.
Американският интерес към Грузия едва ли може да се обясни само с остатъчен рефлекс от студената война, още по-малко със стремеж да се подкрепят демократичните усилия на Саакашвили – в отношението си към опозицията въпросният се учи по-скоро от Путин, отколкото от Буш – закриват се медии, полицията разпръсква демонстрации със сила, а при миналогодишните протести се стигна дори до обявяване на извънредно положение. Грузия обаче има стратегическо за транспорта на нефт и природен газ положение. Освен това страната е сравнително близо както до Русия, така и до сочения за бъдеща жертва на американските демократизатори Иран.
Макар и нелишен от диктаторски кретенизъм, Саакашвили едва ли се е надявал да преодолее реакцията на могъщия си съсед, нападайки област, в която има редовни руски войски и единствените валидни документи на населението са руските им паспорти. Също тъй невероятно е и да е разчитал на светкавична военна победа, затвърдена с мигновена и безкомпромисна подкрепа на НАТО и ЕС. Датата на акцията едва ли е случайна – вниманието е насочено към Олимпиадата, повечето световни лидери, в това число и Путин са в Пекин, а Медведев е на почивка на Черно море. Спретнатата по американски образец грузинска армия не се справи с по-малобройните осетински опъл­ченци и руски миротворци, но затова пък отбеляза значителни успехи срещу цивилното население – над 1500 убити и хиляди бежанци. Яростната атака срещу цивилни обекти е просто етап от поредното “прочистване”. Странното поведение на грузинския президент по време на конфлик­та трудно може да се квалифицира – паникьосаните послания към НАТО и ЕС, в които се моли да го спасят от “пълномащабната руска агресия”, се редуваха с обръщения към народа (някои от които направо на английски), в които хвали грузинската армия, громяща агресора. Саакашвили има за какво да е паникьосан – Осетия и Абхазия вероятно са завинаги загубени за грузинската кауза, скъпоструващата му армия е напълно разбита, а руските войски систематично унищожават военните обекти и оборудване в окупираната от тях част на Грузия. Вместо триумфална победа, той донесе на народа си хуманитарна криза – руските бомбардировки не пощадиха цивилната инфраструктура, а десетки хиляди грузинци предпочетоха да не проверяват колко кратка ще бъде руската окупация и избягаха към Тбилиси. Възможнос­тите за присъединяване на страната към Алианса и Евросъюза са вече мъгляви до илюзорни – европейските велможи дадоха да се разбере, че не биха си сложили подобен таралеж в гащите и не биха рискували отношенията си с Русия, независимо от позицията на САЩ. Всичко това не вещае политическа кариера за Саакашвили, много по-дълга от едноминутната му война.
Майната му на Саакашвили, естествено – стотици мирни хора изгубиха живота си заради него и тарторите му. Ако има спечелил от цялата касапница, това е само тандемът Медведев-Путин. Освен, че обезвреди поне за известно време американския сурогат до границите си, надлежно и в срок изпълни и своята закана след признаването на независимостта на Косово – че ще използва създадения от ЕС и НАТО прецедент, за да си припознае Абхазия и Южна Осетия. Голобрадият император Медведев пък се окичи с тази “славна победа”, подобно на предшественика си Путин, чийто първи мандат беше войнопомазан от Втората чеченска война.
САЩ получиха утешителна награда под формата на ново-новеничко руско мечешко чучело за поразмекнатия в иракското тресавище електорат, но поради кандидат-президентската кампания не е ясно още кой ще го размахва и затова го оставиха временно на самоклат, включително събиращият вече партакешите си закрилник на грузинския народ Джордж У. Буш, който не си развали топсерсемлъка в Пекин заради едно от „ония там места”, пък било то и негов съименник (Грузия е Джорджия на английски).
Най-тревожното тук е, че за пръв път от края на афганистанската война двете най-свирепи империи днес – САЩ и Русия – стигат толкова близо в меренето на атрибутите си и очевидно това им харесва. Досегашните подобни конфликти – Афганистан, Виетнам, Кубинската ракетна криза – носят само смърт и мизерия на народите, превърнали се в техен плацдарм. Ясно е, че в бившите болшевишки владения е останал народец, който е достатъчно овчедушен, за да не си избеси власт­имащите кретеноиди, но пък е и достатъчно подивял, за да става за пушечно месо при подобни „разузнавания чрез бой”. Бой, който ще ядем всички, ако продължаваме да се държим като мършав дивеч за отстрел.

Златко

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.