Из „Единственият и неговата собственост“

печат
Как бих могъл да бъда свободен, когато в крайна сметка трябва да се обвържа с една конституция, един закон, да се „обрека телом и духом” на своя народ? Как бих могъл да принадлежа на себе си, когато мога да развия способностите си само дотолкова, че „да не пречат на обществената хармония” (Вайтлинг).

Упадъкът на народите и на човечеството ще бъде знак за моя възход.

Чуй, докато пиша това, камбаните известяват предстоящите тържества по случай хилядолетното съществуване на скъпата ни Германия. О, погребален звън! Звъните така тържествено, сякаш предчувствате, че отдавате последна почит на един покойник. Немският народ и немските народи имат зад гърба си хилядолетна история: какъв дълъг живот! Вечен покой вам и нека всички, които толкова дълго сте държали в окови, бъдат свободни. Народът е мъртъв! Да живея Аз![. . .]

Когато накрая се постави ударение върху човека или човечеството, отново се имаше предвид идеята, когато се казваше: „Човекът е безсмъртен!” Мислеха, че са открили реалността на идеята: Човекът е Азът на историята, на световната история; той, този идеален човек е който действително се развива, т.е. реализира. Той е истински реалният, плътският, защото историята е неговото тяло, чиите членове са отделните хора. Христос е Азът на световната история, дори на дохристиянската; в съвременния възглед такъв е Човекът, образът на Христос се е развил в образа на Човека: човекът като такъв, човекът сам по себе си е „средоточие” на историята. В „Човека” е имагинерното начало, защото „Човекът” е също толкова имагинерен, колкото и Христос. „Човекът” като Аза на световната история завършва цикъла на християнските възгледи.

Омагьосаният кръг на християнството би бил разкъсан с изчезването на напрежението между съществуването и призванието, т.е. между това, което съм, и това, което трябва да бъда; той е просто копнежът на идеята по плътта и изчезва с премахването на разделението между тях: християнство ще има дотогава, докато идеята остане идея, защото Човекът и човечеството например са една безплътна идея. Въплътената идея, въплътеният или „осъществен” дух се привиждат на християнина като „края на дните” или „целта на историята”; за него те не са нещо съществуващо.

Отделният човек може най-много да участва в основаването на Божието царство или – според съвременните възгледи – в развитието и историята на човечеството и само доколкото участва в тях той притежава някаква християнска или – според съвременния израз – човешка стойност – иначе е прах и пепел.

Това, че отделният човек е за себе си една всемирна история и притежава право на собственост над останалата всемирна история, надхвърля рамките на християнството. За християнина няма нищо по-висше от световната история, защото тя е история на Христа или на „човека”; за егоиста от значение е само неговата собствена история, защото той се интересува единствено от собственото си развитие, а не от това на идеята за човечеството, на Божия промисъл, на плановете на провидението, на свободата и т. н. Той не гледа на себе си като на оръдие на идеята или съсъд на Бога, не зачита никакво призвание, не копнее да бъде свидетел на човешкия напредък и да даде своята лепта за него, а си живее, без да го е грижа какво става с човечеството. Ако се отърси от погрешното схващане, че трябва да бъде възхвалявано някакво естествено състояние на нещата, на човек му идват на ум „Тримата цигани” на Ленау1. Какво, нима затова съм дошъл на този свят, за да реализирам някакви идеи? За да дам своето за осъществяването на идеята за „държава” с поведението си на гражданин, или за да въплътя идеята за семейство в качеството си на съпруг и баща? Какво ме засяга подобно призвание! Животът ми зависи от някакви призвания също толкова малко, колкото цветето расте и ухае по призвание.

Идеалът за „Човек” е реализиран тогава, когато християнският възглед се преобърне в положението: „Аз, Единственият, съм Човекът.” Тогава понятийният въпрос „Какво е човекът?” се превръща в личния „Кой е човекът?” С „какво” се търсеше понятието, за да бъде то реализирано; при „кой” вече изобщо не става дума за въпрос, а отговорът е налице в питащия: въпросът получава отговор от само себе си.

За Бог се казва „Онзи, който няма име”. Това важи за мен: никое понятие не може да ме изрази, нищо, което се представя за моя същност, не ме изчерпва; всичко това са просто имена. За Бог се казва също, че бил съвършен и нямало за какво да се стреми към съвършенството. И това също важи само за мен.

Аз съм собственик на собствената си мощ и съм такъв, осъзнавайки се като Единствения. В Единствения дори собственикът се завръща в творческото нищо, което го е породило. Всичко, което се поставя над мен – било то Бог или Човекът – отслабва чувството за моята единственост и избледнява едва под слънчевите лъчи на това съзнание. Полагайки своето дело върху себе си – Единственият, аз го полагам върху предходния, върху смъртния творец на самия себе си, който се самоизяжда, така че бих могъл да кажа: Своето дело върху Нищото положих!

превод от немски:

Ангел Христов в: „Класици на анархизма”,
ИК КВАНТИ, София, 2005. с. 187-191

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *