Единственият: Макс Щирнер

печат
Йохан Каспар Шмидт, получил впоследствие псевдонима “Макс Щирнер”, е роден в Байройт на 25 октомври 1806 г. Той е единствен син на майстор на духови инструменти и на дъщеря на аптекар. Баща му умира година след раждането му, след което майка му повторно се омъжва и той на дванадесетгодишна възраст отива да живее при своя кръстник в Байройт. Тези обстоятелства хвърлят светлина подчертано индивидуалистичния му характер още от ранна детско-юношеска възраст. През 1826 г. постъпва като студент във философския факултет на Берлинския университет, където слуша лекциите на Хегел – духовният властелин на новото поколение философи по това време.

Формирането на философията на Щирнер е непосредствен резултат от въздействието на диалектиката на Хегел върху следващото поколение философи; впрочем, тя е играла важна роля също така в процеса на формирането на анархическите идеи на Прудон и Бакунин. Затова тук ще се спрем на нея, разбира се, съвсем накратко и селективно.
Йохан Каспар Шмидт, получил впоследствие псевдонима “Макс Щирнер”, е роден в Байройт на 25 октомври 1806 г. Той е единствен син на майстор на духови инструменти и на дъщеря на аптекар. Баща му умира година след раждането му, след което майка му повторно се омъжва и той на дванадесетгодишна възраст отива да живее при своя кръстник в Байройт. Тези обстоятелства хвърлят светлина подчертано индивидуалистичния му характер още от ранна детско-юношеска възраст. През 1826 г. постъпва като студент във философския факултет на Берлинския университет, където слуша лекциите на Хегел – духовният властелин на новото поколение философи по това време.

След смъртта на Хегел през 1831 г. неговата школа се разцепва на две крила – от една страна на младохегелианци, които били с по-леви убеждения и били силно повлияни от диалектиката му, чрез която са правили атеистически изводи, и от друга страна на старохегелианци, които особено държали на идеалистическата система на Хегел в подкрепа на религията. Един от водачите на младохегелианците бил Бруно Бауер, приват-доцент по философия в Берлинския, а по-късно в Бонския университет. роден през 1809 г., приват-доцент по философия в Берлинския университет през 1834-1839 г., а след 1839 г. в Бонския университет. През март 1842 г. властите отнемат разрешението му за преподавателска дейност заради левите му убеждения и той е отстранен от Бонския университет. Бауер обаче продължава дейността си в образувания още преди това в кръчмата на Хипел в Берлин своеобразен кръг от свободомислещи, в който различни културни дейци в шумен спор на халба бира обсъждали дълбоките философски проблеми, завещани им от Хегел и чрез неговата диалектика подлагали всичко на критика. Сред тях бил един младеж, който се отличавал с контрастното си поведение – мълчалив, затворен, с вежливи обноски, той никого не нападал и не обиждал. Това бил Макс Щирнер. През 1844 г. всички от този кръг били удивени от новата му солидна монография “Единственият и неговата собственост”, отпечатана от престижно издателство на луксозна хартия, а след нейното прочитане направо изпаднали в шок от странната му философска теория, която и до днес е обект на противоречиви оценки.

Към нейното разглеждане ще преминем в продължението на статията в следващия брой. •

Формирането на философията на Щирнер е непосредствен резултат от въздействието на диалектиката на Хегел върху следващото поколение философи; впрочем, тя е играла важна роля също така в процеса на формирането на анархическите идеи на Прудон и Бакунин. Затова тук ще се спрем на нея, разбира се, съвсем накратко и селективно.

Бележки върху диалектиката на Хегел

Диалектиката на Хегел е етап от многовековния исторически процес на развитие на диалектическите идеи, в началото на който са двата принципа, намерили израз у Хераклит (вж. “Свободна мисъл” бр.1 (184), год. ХVI). Нейната същност се резюмира с принципа (обикновено наричан „закон”) за отрицание на отрицанието, който в обща и извънредно абстрактна форма се представя чрез триадата “тезис – антитезис – синтез”, но съдържанието му може да се изрази по-просто и по-ясно по следния начин: в процеса на развитие на всяко нещо с качествена определеност началното положение в разглежданията ни се нарича тезис; в даден момент от времето (представляващ сравнително неголям интервал) то се превръща в качествено друго нещо, отрицание на първото, противоположно на него, поради което се нарича антитезис. При това, в отличие от механическото отрицание, което е просто унищожаване на нещо, така че то повече не може да играе каквато и да е роля в процеса на развитието, при диалектическото отрицание е налице снемане, запазване в някаква форма, на тезиса в антитезиса, „инобитие (Anderssein)”1. По-нататък, в някакъв момент антитезисът, т.е. отрицанието на тезиса, също е подложен на отрицание, настъпва отрицание на отрицанието, което има за резултат своеобразен синтез на тезиса и антитезиса, т.е. на първоначалната определеност и на нейното отрицание.

При разглеждането на едно или друго нещо ние се натъкваме на някаква характерна негова черта, която се набива в очи – тезис, по-нататък се натъкваме на противоположна негова черта – антитезис, като при по-нататъшното и по-всеобхватното му разглеждане достигаме до отрицание на отрицанието, представляващо синтез на тезиса и антитезиса. В резултат на систематичното приложение на принципа за отрицание на отрицанието се изгражда философската система на Хегел, която се състои от три части: (I) Логика, т.е. науката за идеята в себе си и за себе си (тезис); (II) Философия на природата като наука за идеята в нейното инобитие (антитезис); (III) Философия на духа като идея, която от своето инобитие се завръща в себе си (синтез)2.

В третата част на философската си система, Хегел я изпълва със социално съдържание и обогатява познанието на социалните явения с постановката на нови проблеми и разкриването на съществени взаимовръзки.

Особен интерес тук за нас представлява Хегеловата трактовка на отношението между държавата и индивида, като приложение на диалектиката на общото и единичното от областта на логиката. Тъй както в сферата на логиката познанието на общото и цялото е по-висше от познанието на единичното и частите, при разглеждането на социалните явления Хегел отдава първостепенно значение на държавата, олицетворяваща общото и цялото, пред индивида. В този смисъл той ни се представя като апологет на държавната власт – една позиция, която е пряка противоположност на анархическата идеология. Но в рамките на тази апология в най-общ план, чрез прилагането на диалектическия си метод Хегел разкрива такива взаимоотношения между държавата с нейните закони и индивидите, които се противопоставят на блудкавата идеализация на държавата. Така, той подлага на остра и убедителна критика широко разпространеното схващане, че всички граждани на държавата били равни пред нейните закони. В тази връзка Хегел прави разлика между два вида трактовка на индивида, която ще се окаже изходен пункт в разсъжденията на Щирнер: абстрактна и конкретна. Наистина, разсъждава Хегел, индивидите са равни пред закона, но само ако ги разглеждаме абстрактно, т.е. ако се абстрахираме от реалните различия между тях, вследствие на което самите те се оказват еднакви. Но в действителност, разглеждани конкретно, индивидите се различават помежду си по размер на собственост, възраст, физическа сила, талант, по извършени престъпления и т. н., поради което конкретно е невъзможно всички граждани на държавата да са в еднакво положение пред лицето на закона. Заедно с държавата настъпва неравенството3. •

Ст.н.с. I ст. д.ф.н. Борис Чендов
продължава в следващия брой

__________________________
БЕЛЕЖКИ

1 G.W.F. Hegel, Enzyklopaedie der philosophischen Wiessenschaften (1830), Felix Meiner Verlag, Hamburg, 1969, S. 112.
2 Ibid., S. 51.
3 Ibid., Vgl. S. 414-415.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *