Маркс в бара до борсата

печат
Карл Маркс
Карл Маркс

Отново ли е актуален Карл Маркс?

Приятелят ми Г. ме завари на необичайно място. Седях в един бар близо до Виенската борса и наблюдавах меланхолията сред спекулантите, когато той връхлетя и заразмахва три червени книжки:

„Мога ли да ти представя новата ни поредица – Антагонист? Ще излиза по един том на година. Получаваш три книжки на цената на две. Ако продадеш другите две, твоят собствен екземпляр няма да ти струва и хелер. Първото ни заглавие – продължи той – е „Марксиз­мът – заблуда или цялостна теория?“

Кой знае на какво се дължеше – дали на подвеждащия му търговски талант или на възцарилото се кризисно настроение сред посетителите в бара, но моят приятел начаса остана без 30 от книжките си. На самия мен пробута пакет от три. Моята покупка обаче се оказа недотам сполучлива. В крайна сметка платих за единия екземпляр двойна цена и спечелих две ненужни вещи.

Маркс отново е станал актуален, гукат гълъбите по всички площади; съвременната криза можела да се разбере само с негова помощ. По немското радио Маркс беше титулуван като моралист, макар той никога да не е писал ред за морала и е отричал всички течения на социализма, които изграждат програмата си на етична основа, пък била тя и справедливост, свобода или човешки права. А в една анкета на ВВС наскоро Маркс беше избран за най-великия от всички философи – с 28% от гласувалите 30 000 слушатели.

Ако измерваме величието на Карл Маркс чрез известната му фраза: “Задачата на философите е да променят света, а не само да го обясняват!“, то резултатът от приложението на неговата доктрина (“научният социализъм“) е плачевен, а той май ще се окаже най-катастрофалният от всички философи, на всички времена. Защото диктатурата “на пролетариата“, която той обяви за цел на класовата борба, доведе до изграждането на една преизподня за работниците и селяните, която се разпростря от Източен Берлин до Владивосток. Разбира се, Маркс не може да бъде отговорен за това, че ние с моя приятел в бара до борсата го разглеждахме през старомодната призма на морал и нравственост. Защото, отказвайки да обоснове социализма върху етически норми, той не е могъл – и не е искал – да има нищо общо с подобни категории. За него, както и за неговия учител във философията – Георг Фридрих Вилхелм Хегел – “Всичко съществуващо е разумно“. Следователно “разумен“, макар безнравствен и нечовешки, се е оказал и създаденият, според неговия проект от учениците му подземен “Рай“.

Поставянето на хегелианската диалектика с главата надолу не е могло да промени нищо (както ако бяхме обърнали наопаки картината, окачена в хола). Големият принос на Маркс във философията се състои в прилагането на диалектиката на “Абсолютния дух“ (който, според Хегел, намерил последното си въплъщение и убежище в абсолютната пруска монархия!) в сферата на материалния свят. От тази спекулативна операция е произлязъл диалектическият материализъм или накратко диамат, а от приложението ѝ към обществените отношения се е получил така нареченият истмат или историческият материализъм.

Според един от трите основни закона на хегелианството, количествените натрупвания водели до качествени изменения. Последното може и да е вярно в идеалния смисъл (например при обясненията в любов). Но дали планината изпражнения е качествено различна от купчинка говна, това читателят трябва сам да реши. Приложението на последния хегелов закон в политикономията – този за “отрицание на отрицанието“ – е трябвало да послужи на Маркс, като научно доказателство за края на капитализма. Днес всички знаем, каква се оказа действителната научна стойност на това “доказателство“.

Имайки това и още хиляди други едри и “дребни“ мисли и дела на “възкръсналия пророк“, поканих приятеля ми на чаша бира в бара. Той ме попита:

„Кога се променя една система?“

„Никоя социаликономическа формация, не слиза от сцената на историята – отговорих аз с думите на най-великия от всички философи – преди да е развила всички свои възможности“.

„Ти за идиот ли ме смяташ? – извика той – Това го знам. То е от предговора „Към критиката на политическата икономия“.

„Имаш право, но “в Дания има нещо гнило!“ Защото в първия си предговор към „Капиталът“ Маркс твърди, че Англия била узряла за социалната революция, чиито корени могло да се напипат с ръка“. Вместо това, след сто и толкоз години, напипахме бакалската щерка – лейди Тачър, заменилия я лейбъристки келнер и други субпродукти на съвременния капитализъм. А ако съдим по руския и изобщо по източните марксически експерименти, можем да заключим, че Пътят на марксизма се оказа най-кървавият и най-калният обиколен път към капитализма.“

„Получи се лош каламбур.“ – призна моят приятел.

„Да, но “каламбурът“ не се случи в Англия и “науката“ трябваше да бъде нагласявана според реалностите. Затова в предговора си към руското издание на „Капиталът“, написан петнайсетина години по-късно, Маркс твърди, че “пролетарската революция могла да се извърши и в Русия (макар там по него време да нямало никакъв пролетариат), докато в по-развитите страни като Холандия, Англия или САЩ тя щяла да протече мирно, по парламентарен път“.

„Което спаси социалдемократическия Маркс, – прекъсна ме моят приятел – а как стоят според теб нещата с въпроса за властта, за бъдещето на държавата? Маркс не е ли очертал и друг, различен път от онзи на диктатурата?“

„Пътищата му са много и неведоми – и в това е проблемът. Например, в „Комунистическия манифест“ Маркс твърди, че целта на пролетариата била завоюването на демокрацията и одържавяването на икономиката, което щяло да предизвика органическото трансформиране на буржоазната демокрация в социалистическа държава. Енгелс, който имал по-добър нюх заключава: не всяко одържавяване било социализъм, в противен случай Наполеон III и Бисмарк, които за военни цели одържавили големи части от икономиката, трябва да се считат за предтечи на социализма, заедно с пруския кайзер Вилхелм III, който, както е известно, направил публичните домове държавна собственост. Одържавяването не винаги завършва със социализъм, казва Енгелс, имайки предвид Бисмарк, а аз бих добавил – никога! Етатизацията на икономиката е основата, или ако употребим марксовата терминология – „базата“ на държавния капитализъм.

По-нататък, през 1851 г., Маркс за първи път споменава диктатурата на пролетариата, понятие, което той е заимствал от Луи Блан и други ранни социалисти, без дори да забележи неговото вътрешно противоречие: ако неговият “пролетариат“ е установил господството си, той е престанал да бъде пролетариат, а ако се е съхранил и след социалната революция, то очевидно някои други са станали негови господари, но да не издребняваме и да продължим по серпантините на философската мисъл. На 18 март 1871 г. се създава Парижката комуна и на Маркс се наложило отново да се изметне: пролетариатът не можел да използва стария буржоазен държавен апарат за своите собствени цели. Тази машина трябвало да се разруши и на нейно място да се създаде нова пролетарска държава, чиято “нова форма“ била Комуната! “Талантът“ Енгелс от своя страна, раболепно пред “гениалния“ си приятел, по-късно я отъждествил с “пролетарската“ диктатура. (Двамата “класици“ са жонглират с думите, макар да знаят, че комунарите премахват полицията, армията и съдилищата, като на тяхно място въоръжените парижки работници създават функциониращи и взаимодействащи си комунални структури, с равенство в заплащането на всеки признат от тях за общественополезен труд – мерки, които нямат и не могат да имат нищо общо с държавността и нейните постоянни спътници – господството и паразитизма).“

„Това не го знаех – призна моят приятел – но, какъв извод правиш от тези факти?“

„Че най-великият от философите е принуден да се приближи до истината, за да я фалшифицира. Скоро след разгрома на Парижката комуна обаче той се връща отново към парламентарната си идея. Неговият приятел Енгелс признава, че този зигзаг в теоретичната мисъл на Маркс се дължи на нарасналото влияние на Бакунин и анархистите сред европейската работническа класа след Комуната, която, както признава техният ученик Франц Меринг, “като че ли потвърждавала това, което те повтаряли неуморно“. Когато в Европа отново се възцарила реакцията на Бисмарк и “Версайските бандити“ и заедно с нея настъпила и “хубавата епоха“, двамата “класици“ изоставили поредната си “погрешна корекция на курса.“

“Очевидно, Маркс е имал повече от две лица – отбеляза моят приятел – и всяко от тях е внушавало различни тълкувания и интерпретации.“.

„И днес – отговорих аз – в марксизма има повече течения, отколкото реки по земята“.

„Преувеличаваш!“ – Рече приятелят ми Г., който вече се бе изправил. Той трябваше да отнесе книжките си на следващата сергия.

„Не! Само в Париж днес има три троцкистки “Четвърти Интернационала“. Панорамата от трупове на пожънатите от него бълхи (както той наричал “неразбралите“ го последователи) се простира от анархомарксистите до националсоциалистите. Фюрерът на последните претендираше да е “най-добрият реализатор на идеите на Маркс.“ (Виж книгата на Херман Раушинг – „Хитлер ми каза“. )

„Значи за теб Маркс е заблуда?“

„Не само. В основното си произведение “Капиталът“ той пише, че капитализмът е роден в кал и кръв. Аз повтарям: марксистката пътека се оказа най-калният и най-кървавият обиколен път към капитализма“.

„И какво следва от това?“

„От това следва, че връщането към Маркс може само да увеличи кръвта и калта! Крайно време е да се потърси истинският изход от безчовечността на капитализма и зверството на държавата“. •

Илия Троянов

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *