Дневният ред на безвластниците

Не се считам за класически анархист, затова няма да пиша от позицията на такъв. Не съм запознат издълбоко нито с миналото на анархизма, нито с теоретичните му постановки. Но мисля, че познавам достатъчно добре моментното състояние на безвластническото движение в България, за да изразя мнение за първовременните задачи, които стоят пред него. Мнението ще бъде лично и без обширна аргументация – надявам се, че и така ще представлява интерес за читателите.

На хората в нашата страна не им е леко. Не и по-леко, отколкото на хората в САЩ например. И все пак ние сме в „златния милиард“. Основни жизнени придобивки като вода и електричество у дома, градски транспорт, образование, здравеопазване все още са широко, макар и трудно, достъпни. Здрав човек рядко остава без хляб. Общо взето, ако умее и желае да се труди, ако не му се случи нещо непредвидено като тежка нетрудоспособност, катастрофа или разпра с някой с достатъчно пари, човек има сериозен шанс да изхрани едно дете и да доживее до пенсия. С пенсията вече няма да живее много.

Лошото е, че този шанс намалява все повече. Капиталът се окрупнява, населението се пролетаризира, класите се оформят. Нормално е – в общи линии класическите критики към капитализма са валидни повече от 100 години, няма нужда да ги повтаряме и тук. Но трябва да си даваме сметка, че класовата борба не е дотам изострена, че да създаде условия за небивал подем на нашето движение и заедно с това – че тепърва ще се изостря и ще се появява нужда от истинско революционно движение, което да движи обществото напред.

Причината за относително слабите класови различия на този етап виждам основно в „социалистическото“ минало на страната. Колкото и да го критикуваме, поне в последните години в някои отношения държавният капитализъм беше постигнал ако не относително равенство, то поне приемливи условия за живот. Практически всички бяха нахранени, нямаше големи разлики в частната собственост на хората, практически нямаше частна собственост върху средствата за производство в класическия смисъл, образованието беше масовизирано и на относително добро равнище. Все още съществува инерция от тези отношения и тя смекчава ефекта от безскрупулното ограбване.

В чисто географски план, членовете на управляващата класа преди, а дори и сега, не са достатъчно обособени. Особено в провинцията все още често могат да се видят цели „мутренски палати“ на фона на схлупени къщурки. Дори новото поколение, което тепърва захранва фирмите и цеховете – току-що излезлите от училище деца – не се чувстват изолирани от богаташите. Частното образование у нас почти не съществува, бъдещите „успели“ и „неуспели“ деца ходят заедно на училище, на купони, по концерти – малцина могат да осъзнаят, че никога няма да бъдат сред успелите, просто защото не са се родили където трябва.

Инерцията в образователна система играе и друга съществена роля. Класовата принадлежност все още не е единственият фактор за нивото на образование, което ще получиш. Голямо мнозинство от хората имат възможност да завършат средно образование. Не са малко тези, които по един или друг начин могат да вземат диплома от някакъв университет. Не са единици случаите, когато деца на малоимотни родители успяват да се издигнат донякъде в социалната стълбица на базата на образованието си.

Не са единици и случаите, в които по-инициативните люде, успели да натрупат някой лев сравнително почтено, все още се водят при „успелите“. Били те дребни търговци, предприемачи със златна пазарна ниша, подставени лица или просто обикновени бачкатори, техният пример все още е еталон за успеха на честния частник.

Това няма как да не повлияе отрицателно на оформянето на класово съзнание сред населението. Не е лесно да се осъзнаеш като част от потиснатата класа, когато твоят съсед, роднина, съученик или приятел е „успял“, още повече по нечестен път. Знаеш, че нито си по-глупав, нито по-мързелив от него. Значи остава само малко късмет. Какви класи, какви революции, какви пет лева?!

Не на последно място идва ролята на медийната култура. Информацията ни се поднася във вид, който не толерира обяснението на настоящето в термините на класовата борба. За огромна част от хората „класа“ е име на нов вестник, „пролетариат“ е мръсна дума от минало, което е най-добре да забравим, „комунизъм“ е нещо като универсално зло, а „работник“ е човек, който не става за нищо друго, освен да носи камъни за жълти стотинки. Тази подмяна и обезсмисляне на понятията подлива масло под всички леви движения и ги превръща в маргинални елементи на обществото, още повече, че остарялата риторика все още няма истинска основа, на която да стъпи и придобие реално изражение – старите понятия все още не са съвсем на място в следболшевишката действителност.

С увеличаването на разликите в собствеността и властта между хората, класовото разделение все повече ще се набива на очи. Имотните граждани няма да искат да живеят в кварталите с разбити улици, бедните няма да могат да плащат за жилище в хубав квартал, все по-нискокачественото обществено образование скоро ще получи сериозна конкуренция в лицето на висококачествено частно, в което децата на „по-добрите граждани“ ще се изживяват като първа ръка хора. Може би още децата, които се раждат днес, след десетина години ще почувстват, че кръвта може да бъде не само червена, но и синя. Ще се намерят понятия, стари или нови, с които класовите противоречия ще бъдат отново поставени на дневен ред. Въпросът е обаче по кой път ще тръгне обществото.

Трудно можем да отговорим на този въпрос, защото ценностната система на хората е много объркана. Може би най-големият грях на 45-те години управление на БКП е отглеждането на типично еснафски морал по време на „развития социализъм“. Изкуствено потискан по време на „социализма“, с навлизането на „свободата“ той се превърна в основно мерило за действията на хората. Традиционните морални ценности, които поддържат едно общество сплотено – справедливостта, приятелството, равенството, солидарността, взаимопомощта бяха не просто подменени, а направо премахнати от речта на хората. Новата мяра за Човека е количеството пари, което притежава. Пари се печелят единствено на базата на егоизма, останалото са подробности. Единствената ценност, която е широко призната в нашето общество, е правото да обичаш себе си. Това е и основната причина политическият разговор у нас да се свежда до взаимно оплюване – практически останалите аргументи за загубили значението си.

Политическата ситуация в България не е особено сложна. Практически няма потенциален участник във властта, зад когото да не стоят интересите на крупен бизнесмен. Политическата дискусия е сведена до оплюване на опонента и безсъдържателни обещания, които бързо губят актуалност след изборите. Не се поставя въпросът дори за козметични промени в капиталистическото устройство на обществото. Критиката към настоящето идва основно от опозицията и се изчерпва с „ние ще управляваме по-добре“, разбирай „ще ви лъжем по-дълго, че живеете по-добре“. Автоцензурата в медиите е сред най-високите в света.

Разбира се, не изключвам съществуването на отделни малки партийки, екологични, социалистически и други, чиито активисти малко или много се борят за идеята си с чиста съвест. Дори ако те, въпреки презрението на медиите, добият някаква популярност в обществото, вездесъщият аргумент „ама те няма да влязат (в парламента)“ премахва отчайва потенциалните им гласоподаватели. Така че от тази посока едва ли можем да очакваме сериозна промяна на политическото статукво. Системата за елиминиране на жалките ентусиасти „от народа“ е усъвършенствана стотици години. Като крайна мярка срещу изборна изненада, управляващите се постараха да вдигнат прага за влизане в парламента за следващите избори.

Друга мярка, насочена към запазване на политическото (и заедно с него икономическото) статукво, е въвеждането на нови ограничения за протести. Заедно с дирижирания провал на претендиращия за „национален“ протест от 14 януари т. г., това показва страха на управляващите от ескалация на напрежението на улицата. Хората си имат аналитици, имат и повече информация от нас и щом се страхуват, значи има от какво. Предполагам, че сред хората има натрупано недоволство и по-точно – чувство за безперспективност, което може в даден момент да разтърси основите на властта и да предизвика размествания в горните слоеве. Такива размествания никак не биха били удобни на олигархията, която вече се е наместила стабилно зад политическата класа.

Но дори недоволството да ескалира, няма кой да го организира. Няма организации, били „почтени партии“ или „обикновени хора“, които да се ползват с доверие.

(следва)

Златко