Народът спи, а някой краде

печат
Този процес може да отнеме неизвестен брой години, но той е част от пътя на обществото към револщцията

Три вечери подред кръстовището на „Орлов мост“ беше частично блокирано от хиляди младежи, протестиращи срещу промени в Закона за горите. Разни „експерти“, „политолози“, „анализатори“ и прочие тарикати на заплата и мечтатели за власт се спукаха да коментират акциите, виждайки в тях сбъдването на розовите си сънища. Например един от идеолозите на „прехода“ Евгени Дайнов сравни протеста онези от 1989-та и същевременно заяви, че това било началото, а не края. Ако е прав, ако тази „тенденция“, както той я нарича, след 23 години все-още е в началото си и успешно е намалила българското население с повече от милион, хич не съм убеден, че искам да дочакам края ѝ.

Понеже още се редя при младите, а и наистина ми пука за горите, аз също разгледах протестите. Малко по-отблизо, отколкото имаше нужда, но… човек се увлича от ентусиазма на околните.

Ще си спестя доказателствата – за разлика от служителите на bTV, аз нямам претенции, че показвам всички гледни точки. Те бяха на протеста, сбиха се с хората и накараха протестиращите да ги намразят. Аз бях на протеста, посбутах се с полицаите и бях един от протестиращите. Ще говоря това, което видях. Ако някой е видял нещо друго, да не мълчи!

Протестите не бяха просто за горите. Фактът, че бяха незаконни, е достатъчно показателен – в края на краищата уж протестирахме, за да пазим някакъв закон. Недоволството на хората бе провокирано от мутрафонията и произвола – в последните години демонстрирани лично от медийната звезда ББ. На протести няма „случайни“ хора, всеки е по някаква причина там. Повечето от тях не бяха наясно със закона, мнозина бяха далеч от екологията. Имаше хора, които просто мразят полицаите. Имаше анархисти. Имаше марксисти. Имаше професионални еколози. Една част бяха видно с добри доходи. Повечето – с не толкова добри. Някои… направо без доходи. Огромната част бяха младежи, някои – ученици. Ако може да се говори за нещо подобно на „средна класа“ у нас (т. е. хора с достатъчен и редовен доход, непритиснати твърдо от житейски проблеми), можем да кажем, че тя мотивира и доминира тези протести.

Сигурно почти всички бяха лично свързани с екологичното движение посредством лични познанства, но съвсем не съм убеден, че причините да са там бяха чисто екологични. Срещу този закон еколозите мрънкат повече от половин година, но едва когато правителството си го сложи на…, когато започнаха да се организират незаконни(!), макар и мирни(!!) протести, когато времето даде ръка за разходки по парковете до късна нощ, тогава хората излязоха на улицата. Всъщност на голяма част от хората, просто им беше приятно да си направят безнаказано купон на гърба на властта. Не да променят нещо, не да спрат промените в закона, а да викат срещу полицаите, да стоят на пътното платно и да знаят, че властта ще ги изтърпи. „Изрази себе си“ – едва ли Lavazza или Coca Cola биха го изиграли по-добре. Инерцията на „изразяването“ стигна дори до чужбина, от Лондон до Мачу Пикчу, български емигранти се снимаха с плакати в подкрепа на българските гори.

Програмата на движението (всъщност, твърде претенциозна дума за една тълпа хора, която си няма представа дали ще прави нещо на следващия ден) се изчерпва в едно изречение: „Вето на президента върху промените в Закона за горите!“ За сметка на това „движението“ има два манифеста. Единият е публикуван в блога на Иво Инджев и е като изваден от тоалетната на Сорос – в него всички сме „пълноценни граждани в отворено общество“, „историци, художници, учени, философи, арестанти, рекламисти, математици, родени от планината“. Ние се наричаме „еволюционери“ – разбирай, че нямаме нищо общо с тълпите простаци, които правят революциите. Другият манифест е на Вал Тодоров и е изваден от раничката на „окупиращ“ Уолстрийт. В него ние сме гражданите на света – тези 99% от хората, измамени от банките и едрия бизнес, отчуждени от властта и безсилни поединично, които казват: стига!

И двата манифеста (може да има и други) намират поддръжници сред хората. Едните са „еволюционери“, доволни от статуквото, вярващи в регулирането на системата чрез малко повече гражданска активност. Другите са „революционери“, търсещи промяна, надяващи се да изградят нещо ново чрез… малко повече гражданска активност? Но повечето протестиращи не си задават въпроса „за“ или „против“ системата – просто изразяват недоволството си.

Недоволството продължи точно три дни. На четвъртия президентът наложи вето и част от протестиращите ходиха да засадят цветя в стъпканите при протестите градинки. Разбира се, ветото няма да спре закона. Това го знаят и повечето от самите протестиращи, които са свикнали Бойко да поприкляква по каратистки, когато се зададе някаква протестна активност и после, без да му мигне окото, пак да си удря народа с „правилните“ закони. Най-пресният пример е протеста срещу ACTA, който уж накара правителството да се оттегли от въпросното споразумение, а в момента се приемат промени в наказателния кодекс, които отговарят твърде добре на изискванията на споразумението. Затова хората останаха в „бойна готовност“ и очакват поредното извъртане на властта, за да излязат отново на улицата. Все пак, лято е…

В „бойна готовност“ или не, тези хора няма да направят революция. Повечето от тях дори се страхуват от тази дума. Макар и неорганизирани, протестите (което ще рече – самите протестиращи) са под влиянието на екологичните движения, чието начало е поставено още в последните години преди „прехода“.

Един от символите на „бунта срещу тоталитаризма“, прословутият „побой“ над клуб Екогласност в градинката пред Кристал през 1989 г. формално погледнато е задържане за няколко часа на лица, които са събирали подписи срещу енергийната система „Рила – Места“ на неразрешено място. В самата Екогласност случайни хора няма – всички са бивши или настоящи членове на Партията. Безредиците са използвани (а може би и провокирани) от „перестройчиците“ в Партията, за да бутнат „бай Тошо“ и да задвижат прехода към новата си власт, вече устроена по западен образец. Обаче това, което остана у повечето хора като спомен за „Екогласност“, е борбата за демокрация.

Кой поръчва музиката?

Същата песен, вече на нов глас, пеят днешните еколози. Донор на проектите, с които еколозите днес се изхранват, са безбройните фондации и фондове за развитие, от своя страна финансирани от правителствата и корпорациите в САЩ и ЕС. Разбира се, парите, проектите и трудът на еколозите текат в синхрон с нуждите на донорите – който не е доволен, да си намери другаде работа. Макар средствата да са малко по-различни (не толкова полицейски), ефектът е същият, като в случая с Екогласност. Управляващите кръгове събират част от политически активните, но все още не достатъчно радикални младежи, канализират труда, поведението и времето им, дресират ги и ги укротяват. Същевременно финансират дейности, които насочват недоволството на обществото в удобното русло. Същевременно прокарват политики, които иначе трудно биха прокарали, например в страни като нашата. Преките резултати са налице – екологичното движение у нас има 20-годишен опит в организирането на протести и информационни кампании и успява да привлече вниманието на голяма част от потенциално активните хора. Успява да ангажира общественото внимание, да раздели хората на „бедни“ и „загрижени“ и дори да помогне понякога на определени места да бъде запазена екосистемата. Същевременно то не предлага никакво решение на екологичните проблеми, по-различно от онова, което предлагат всички тарикати: „Изберете правилните хора, тоест нас, на власт!“.

Не приписвам корист на еколозите или на протестиращите с тях. Тези хора и тези протести обаче няма да помогнат за решаване на проблемите ни. Защото нямат желание да променят системата. Именно тази система, доминиращата политическа фразеология в нея, ги поставя в позицията на прогресивно малцинство. Разбира се, медиите подкрепят, доколкото могат властта, но симпатиите към протестиращите не могат да останат скрити. Както журналистите, така и полицаите разбират, че единственият възможен коректив на властта в рамките на системата са подобни протести, че ако искат нещо да се промени, без да се налага да се чупят глави и да тече кръв, това може да се случи само чрез подобни протести и че, в края на краищата, за подобни прошения към президента не си заслужава да се прави нищо по-страшно.

По-сериозните проблеми, които няма да се оправят с молби към президента, правителството, ББ или арменския поп, не могат да се решават по такъв начин. Не може да излезеш на протест, защото цените се вдигат, защото хората не могат да живеят в родните си места, защото се страхуват да раждат деца. Всъщност можеш да направиш такъв протест… и ще те помислят за луд. Затова и протестиращите, макар че много от тях продължават да обедняват, да тичат след работните си места и да живеят ден за ден, се занимават с екологични каузи. Затова и хората, които обедняването е притиснало до земята, които нямат сили да тичат и не могат да изхранват децата си, не ги разбират.

За да започнат тези хора да се разбират обаче, за да започнат да си говорят за революция, трябва да има случване. Трябва едните да викат, да искат, да дрънчат срещу властта всеки път, когато имат повод. Докато се уморят, докато животът ги смачка и ги накара да се замислят, че ако и децата им я карат така, ще си останат добитък. Трябва другите да видят, че за няколко дървета по чукарите си заслужава да се излезе на улицата и да се сдърпаш с полицията, че хората могат да бъдат трън в задните части. Единствено тогава възможността за радикална промяна и нуждата от нея може да бъде осъзната. Този процес може да отнеме неизвестен брой години, но той е част от пътя на обществото към революцията.

Ролята на анархистката организация в него е да работи по протестите, по селата и паланките, за осъзнаване на нуждата от революция. Колкото повече такива протести има, колкото повече безплодни усилия се влагат в реформизма (а те няма как да не бъдат безплодни, защото подобни процеси не се спират с едно президентско вето), толкова по-явна и по-лесна за обяснение ще става нуждата от революция и нашите думи ще стават все по-смилаеми, когато са изречени на правилното място, в правилното време и пред правилния човек… стига да има кой да ги изрече. •

Златко

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *