Прогресивното и реакционното

печат
Прогресивността на едно социално движение или общество не се измерват с нивото на използваните технологии, а с това доколко е свободна личността, а значи и цялото общество. Техниката сама по себе си може да се употреби както за развитие, така и за потискане на обществото, както за борба против властта, така и за утвърждаване на крайно жестока експлоатация.

Хитлеровите инженери са строили превъзходни ракетни установки и чудесни двигатели за подводници – именно разработките на нацистите отварят пред човечеството пътя към космоса.

„Услужливата диктатура“ на националсоциалистическата държава, както я нарича съвременният немски историк Хетц Али, с нейните грандиозни социални програми, милиони модерни, добре устроени и чисти работни места е за сметка на свирепото ограбване на по-голямата част от Европа, поставянето на десетките милиони работници от Полша, Чехословакия, СССР и други окупирани страни отвъд границата на оцеляването. Успехите на блестящата промишлена модернизация в Англия през ХIХ век са на гърба на изгласувалите цялото деветнайсето столетие английски работници (дори консервативният историк Дж. Травелян, автор на фундаменталния труд „Социална история на Англия“, признава, че английският пролетариат е бил по-безправен през първата половина на века, отколкото средновековните селяни) и подложените на геноцид чрез глад (и злоупотреба с опиум, алкохол) индийци, ирландци, китайци и африканци. Чудовищната преса на експлоатацията, подкрепена от могъща военна машина за терор, е способна да съдейства за развитието на техниката, но в повечето случаи не носи на мнозинството от хората нито свобода, нито благоденствие.

Ако социалното движение чупи бариерите, изпречили се на пътя на личната и обществена свобода, ако позволява на потисканите преди социални слоеве да поемат контрола върху живота си, като разрушават несправедливостта и неравенството, тогава такова движение е редно да считаме за прогресивно – то отворя нови хоризонти. Ако не постига нищо от изброеното, значи не е прогресивно. За прогресивността и реакционността трябва да използваме категориите на Михаил Бакунин, който смята, че всяко въстание като цяло е полезен акт, понеже дава нови възможности и отваря нови измерения на свободата пред онеправданите.

Въстаналите работници от Парижката комуна, участниците в богомилските и други „ереси“ през Средновековието, селяни и занаятчии са разбирали ценностите на класовата борба и на комунистическия бездържавен строй далеч по-добре от много от днешните политически и социално активни работници и студенти, неспособни на мащабни въстания, не разполагащи с никаква ясна алтернатива на потисническия модел, можещи само да се осланят на управлявани от профсъюзната бюрокрация стачки за мизерно увеличаване на заплатите или – таванът на възможностите на нашите съвременници – стихийни слепи бунтове.

Ако руските работници в началото на миналия ХХ век са създавали свои органи за самоуправление – съвети и фабрично-заводски комитети, завземали са предприятията, изхвърляли са от завода неугодните им началници, разсъждавали са за работническата власт, то в началото на ХХI столетие твърде рядко някой стачник от Русия и Украйна си прави труда да помисли извън рамките на „социалното партньорство“ (прословутият „класов мир“ – тезис на Мусолини). Сегашните протестиращи спазват буржоазните закони, упрекват същата буржоазия, че ги нарушавала, търсят справедливост от буржоазните съдилища. В началото на ХХ век френските работници, обединени в могъща, макар и доста непоследователна революционна организация CGT, се подготвят за последната обща окупационна стачка, превземат предприятия, влизат в сблъсък с полицията и твърдят, че дните на капитализма са преброени. Последното, макар и пресилено, все пак говори за вярата им, до голяма степен наивна, за реалните им желания и нагласи за действие… Какво правят съвременните френски работници, днес, в ЕС и началото на ХХІ век? В най-добрия случай се борят за запазване на работното си място, за дребно увеличение на заплатата… и гласуват за десните партии, които им обещават защита на работните места от емигрантите от Северна Африка.

Така столетията прогрес в техниката не са довели до прогрес в съзнанието на пролетариата – тъкмо обратното: налице е чудовищна деградация на работническата класа.

Комунистическото самоуправляващо се движение, чети „въстание“, не ще израсне от новите технологии и новите експлоататорски системи, то има съвсем други източници. Ако Маркс беше прав, че комунизмът израства от капитализма и че развитието на технологиите означава развитие на комунистическото и класово съзнание, че потиснатите слоеве ще проумеят, че нямат нищо общо с потисниците и ще прегърнат масово идеите за обществена собственост и липса на власт, то след революциите от 1848 и 1871 г. днес бихме имали невероятни като численост и съзнание революционни движения. Такива обаче няма. 150 години са достатъчен срок, за да се убедим в несъстоятелността на марксовата теория – тя просто не съответства на реалността. Кому е нужна тогава?

Къде все пак е мястото на технологиите? Те просто създават допълнителни възможности, но наред с това и допълнителни опасности за социалната революция. •

Михаил Магид

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *