След новогодишните ешмедемета през 1968

Датата е 2 януари 1968 г. Главите все още са натежали от новогодишните банкети и разпивки, но Новата трудова година е започнала и „органите“ са призовани да дадат пример с ентусиазираното си преизпълнение на плановете на Комитета за държавна сигурност (КДС) по заложените в петилетката показатели. Отчетът на Комитета за 1967 г. е посрещнат с много критични бележки от страна на отговорника по линия на ЦК на БКП др. Ангел Цанев и това е смущаващо. То означава, че „на най-високото место“ са недоволни от работата през изтеклата година. Затова, още в първия работен ден на Новата, в огромния кабинет на Председателя на КДС Ангел Солаков (не са ли твърде много назначените “Ангели“ на върха на това дяволско ведомство?) на втория етаж на масивната сграда на МВР са се събрали толкова чифта гащи със сини лампази. Зад петметровото дъбово бюро, обсипано с телефони, в коженото кресло се е разположил „самият той“ – Председателят на българските чекисти. Над главата му виси заплашително портретът на първия полицай на „съветската“ държава – Феликс Эдмундович Дзержински. Пред него, около дълга, също така дъбова маса са насядали всички негови заместници, шефове на управления и отдели със своите заместници. На съвещанието присъства и началникът на столичната ДС генерал Г. Минев. Почти инквизиторската строгост на това полицейско сборище се нарушава само от честото влизане и излизане на „момиченца“ с къси полички, с тъмни кръгове под очите и с покварени личица, които сервират безшумно сандвичи и водка.
Ако в този студен зимен ден разполагах с днешната мощна техника и апаратура, бих могъл от третия етаж на отсрещната кооперация на Гурко 34 да изстрелям през отваряния всяка сутрин от чистачките прозорец на председателския кабинет един миниатюрен микрофон/бръмбар, забивайки го в библиотечния шкаф, запълнен с пълните събрани съчинения на Маркс, Енгелс, Ленин, другаря Тодор Живков и други мъртви и живи класици, които отдавна нито сегашният шеф, нито предшествениците му никога и за нищо на света повече не разгръщаха… Тогава щях да чуя на живо краткото встъпително слово с което генерал-лейтенант Ангел Солаков откри първото за 1968 г. съвещание на елита на копоите. Слава богу, практиката на тъмното ведомство повеляваше протоколиране и съхраняване за бъдните генерации на много по-маловажни събития, случки и думи от изреченото на полицейския Олимп на 2.01.1968 г. Затова, 40 години по-късно, не представляваше особена трудност да бъдат открити протоколите, в които седящите на отделна маса секретарки бяха стенографирали всяко слово и всеки шум, произведен от множеството канибали със сини лампази в  паметния ден на паметната 1968 г.
В словото си той ги изправяше пред алтернативата: или да увеличат продукцията си през настоящата година, или да станат жертва на съкращенията на цели цехове и филиали. В последния случай им предстоеше мъчително, безславно и което е най-лошо – зле възнаградено преустройване на нова работа – като надзиратели в затворите или, ако късметът им не ги е изоставил, като директори на „заводи“ за парафинирани картонени кофички за конфитюр или кисело мляко… 
„Другари, днес „на Шипка всичко е спокойно“, но това мъртвешко спокойствие е нож с две остриета. Защото, ако наистина никой не се бори срещу нашия най-справедлив и най-хуманен строй – тук Солаков извиси гласа си и впери поглед в стоящия отляво Г. Минев – тогава кому сме нужни всички ние десетки генерали, стотици полковници и хиляди работници на сигурността? Трябва, другари, незабавно да се сложи край на самоуспокояването. По много причини! Не само защото някой умник от идеологическия фронт може да заключи, че сме станали излишни за народната държава и че е време да „отмрем“. Помисляли ли сте си само за момент какво би се получило, ако раята сметне, че сме се размекнали и повярва, че вече всичко ѝ е позволено? И току виж започне да имитира чешките евреи! Такъв гнил либерализъм е недопустим, другари, и ние няма да го допуснем! За нищо на света! Смея да уверя Партията и лично другаря Тодор Живков в нашата решимост да спрем, ако трябва с телата си, всички и всякакви контрареволюционери и техните помагачи с… партиен билет. Сега се върнете в кабинетите си, където искам да закипи творчески труд, от който враговете и на сън да се стряскат!“
Някъде от другия край на масата едно дребно, единствено облечено в цивилни дрехи човече удари с венчалния си пръстен по дъбовата маса и направи знак, че иска думата. Множеството на сините лампази с посивели от всенощни бдения и подпухнали от редовно пиянство лица, мигновено се ориентира, че подобно нахалство – да се иска думата след като Председателят беше казал своята – можеше да си позволи само един в това ведомство – „тавариш Х“ – новопристигналият пръв съветник на КГБ. Те само с изненада установиха, че това бе наскоро назначеният мълчалив… шофьор на Председателя. „Съветският“ съветник поднесе приветствия лично от името на тавариш Юрий Владимирович Андропов и напомни на леко пребледнелите си български колеги, че премахването на смъртната присъда за членовете на Партията не важи за хората с чисти ръце, горещи сърца и т. н. „Не забравяйте, дорогие друзья: комуто се дава много, от него ще се вземе двойно повече!“
Такова напомняне не вещаеше нищо добро и подейства по-отрезвяващо от армеева чорба на отечествените чекиджии, превръщайки ги в чист слух.
„Товариш Сталин был величайший практик, но и он не понял все до конца! Наша цел не только уничтожать врагов, а создать из них новые люди! Мы их надо вырастить! А вы опаздываете, друзья! Как вам известно, мы скинули авантюриста (има предвид Никита Сергеевич Хрушчов – бел. ред.), но с этим отнюдь не отменили грандиозную программу КПСС-а. Никто не отменял задание по созидание нового человека. В это великое дело, как вы знаете, надеюсь, Партия отвела нам главнейшую роль.
Если Бог создал человека из грязи, мы докажем, что Органы могучее его. Мы будем создать из человека грязь, из которой завтра родиться новому человечеству! Сделать из врагов – друзей! Создать новые люди, такие как я, как вы! Вот величие нашей великой идеологии марксизма-ленинизма в эпохи товарища Леонида Ильича и его верного друга и соратника Юрия Владимировича!“
Тук тавариш „Х“ започна да скандира: “Ан-дро-пов! Ан-дро-пов!“ Този речитатив подейства като камшик върху махмурлука на полицейския генералитет. Като един, те се изпънаха подобно струни, залепиха ръце по кантовете и продължиха да скандират до прегракване, като в доброто старо време…
***
Продължението на този „смешен“ фейлетон е съвсем печално. След онова “Съвещание“ на 2.01.1968 г., което завърши с прочувственото слово на пълномощника на КГБ тавариш „Х“, зеленият семафор пред ускореното производство на „НОВИ ХОРА“ бе вдигнат. Това активира копоите със сини петлици и щитове с кръстосани мечове и резултатите не закъсняха. „Тоталитарната система“ пристъпи към тотално вербуване на „нови хора“. Целта беше към 1980 г., когато според програмата на КПСС трябваше да бъде „построен камунизма“, да се завербуват всички пълнолетни граждани на соц-обществото – чак до столетниците. Ако към тях се прибавеха и пеленачетата, барабар с „органите“, биха се получили 9 милиона микрофона… от биберона до шпиона в „милата родина“.
Изпълнението на такава грандиозна задача като масовото взаимно клепане имаше най-дълбок, бих казал епохален смисъл. Преследваната реална цел беше създаването на възможно най-широка полицейска вместо невъзможната социална опора на диктатурата на номенклатурата. Това се оказа „мероприятие“ с далекобоен, дори и неосъзнат, исторически прицел, надхвърлящ тесните граници на „системите с различен обществен строй“.
„По силата на диалектическата и историческа необходимост, пазарният плурализъм замени демократическия централизъм“. Създадената щатна и нещатна, отсамна и задгранична агентура, „пак тук и на всеки метър“ (бивши шпиони няма!) взе най-активно участие и в „строителството на капитализЪма“. Същевременно, тя подготви и почвата за мечтаната от Юрий Андропов „конвергенция на елитите от двете страни на желязната завеса“.
Така, „под вънкашност чужда и име ново“ номенклатурата се съхрани като червена буржоазия. Тя смени само чорбаджиите си (Вашингтон и Брюксел вместо Москва), но си опази животеца, властчицата с масчицата и портфейла с мангизите. Затова 40-те години, през които Мойсей обикалял пустинята с „избрания народ“, май няма да стигнат на нашия, за да се отърве от наследството на „втората България“, което ни остави Живков с неговото най-близко и по-далечно обкръжение, но това вече е един друг… „фейлетон“!
Илия Троянов