Уроците на гражданската война

Анархисти във властта: Фредерика Монсени и Гарсия Оливер (двамата в средата) в кабинета на Ларго Кабайеро

печат
(продължава от предния брой)

„АНАРХИСТИЧЕСКА ДИКТАТУРА“ или КОЛАБОРАЦИЯ И ДЕМОКРАЦИЯ

Анархисти във властта: Фредерика Монсени и Гарсия Оливер (двамата в средата) в кабинета на Ларго Кабайеро
Анархисти във властта: Фредерика Монсени и Гарсия Оливер (двамата в средата) в кабинета на Ларго Кабайеро

Дадохме вече примери за начина, по който политиците си послужиха с тази най-елементарна грешка на революционната тактика (оставянето на испанското злато в ръцете на правителството), за да ни попречат да му отнемем властта. Още много други ще се разкрият в течение на настоящото критично изследване.
В края на юли 1936 г. превратът на генералите беше потушен в половин Испания, но другаде армиите на Франко се наложиха с терор и масови екзекуции и се готвеха за настъпление срещу другата половина от полуострова. Успехът на социалната революция следователно зависеше от възможностите да се защити неокупираната от франкистките сили територия и след това да се предприеме контранастъпление срещу окупираните от фашистите региони. Как да се организира тази битка в най-добри условия беше въпрос от най-голяма важност за ръководителите на Се Не Те и ФАИ и каквато и да е критиката на решенията, които те взеха, не можем да се съмняваме в добрите им намерения, когато мислеха, че направените отстъпки биха осигурили победата над Франко.
Първият проблем, с който се наложи да се сблъскат, беше, че въоръжената борба не можеше да се води само от Се Не Те и ФАИ. Определено мнозинството работници на У Хе Те и няколко политически партии, които взеха участие в уличните боеве, бяха също решени да унищожат армиите на Франко. Очевидно съществуваше обща база между Се Не Те, ФАИ и тези организации относно всичко, което засягаше борбата срещу разбунтувалите се генерали. Също така беше очевидно обаче, че методите и причините за участието им бяха различни. Целите на политическите партии да унищожат Франко бяха първо да му попречат да установи своята диктатура над страната (и в това отношение анархистите не можеха да не бъдат съгласни); но след победата тяхната главна цел беше да създадат правителство, чиято природа щеше да зависи от политическите нагласи на победилата партия или партии: от федерализма, който изповядваха някои от тях, до абсолютната диктатура на сталинистите.
В една реч, произнесена на 3 януари 1937 г., Федерика Монсени, видна анархистка и министър на здравеопазването по това време в правителството в Мадрид, говореше за „един проблем, който изглеждаше лесен, сравнен с войната. Наистина войната – обща кауза срещу един общ враг – направи възможно създаването и поддържането на единството на всички антифашистки сили: републиканци, социалисти, комунисти и анархисти. Представете си обаче панорамата на различните идеологически сили, които ще искат да се наложат в борба помежду си, когато войната свърши. Щом войната в Испания приключи, проблемът ще изскочи със същите характеристики, както във Франция и Русия. Трябва да се приготвим отсега. Трябва да декларираме своята гледна точка, за да знаят другите организации това, което ги очаква. Трябва да търсим съгласие и контакти, които ще ни позволят – с най-голяма свобода и с минимум икономически планове – да продължим по нашия път, чак докато достигнем целта си.“
Не смятаме, че Федерика Монсени беше искрена, когато декларира, че общата кауза – войната – направи възможно „създаването и поддържането на антифашисткото единство“. Имаше прекалено много доказателства за противното. Във всеки случай това, което тя твърдеше по начин, който не поставяме под съмнение, беше неизбежната борба за власт между антифранкистките сили щом победата бъде спечелена. Този интерес към проблемите „след войната“ беше изразен още по-ярко от друг министър анархист – Хуан Пейро. Според него “рискът за испанския народ да бъде подчинен на един фашистки режим ще бъде безкрайно по-голям в края на войната, отколкото е сега в нейния решаващ период“.
Следователно, за успеха на революцията, работниците трябваше да излязат от въоръжената борба по-силни, отколкото бяха, и трябваше да направят така, че политическите партии да излязат от нея по-слаби. От това следваше, че в течение на „войната“ работническите организации би трябвало да засилят своя контрол над икономиката; тоест, като производители на икономическото богатство, те трябваше да консолидират контрола върху средствата за производство и същевременно да си осигурят контрол над въоръжената борба, да бъдат както бойци, така и производители във военната индустрия, за да не позволят правителствените институции да се засилят, а политиците да поемат контрола над въоръжените сили.
Сътрудничеството на Се Не Те и ФАИ в правителството, дотолкова, доколкото можем да съдим чрез свидетелствата, не доведе до някакво подобрение на военното положение. То обаче определено увеличи престижа на правителството и отслаби Се Не Те и ФАИ като революционни организации в очите на работниците. По този повод позицията на Пейро не е без интерес. В една своя книга „Проблеми и саблени удари“, която е трябвало да бъде публикувана на 26 януари 1939 г. – денят, в който франкистите превзеха града, – и от която са се съхранили само два екземпляра, той защитава многократно своята антиколаборационистка теза:
„Тези, които смятат, че без участие в отговорностите на правителството Се Не Те би изгубила своите легитимни позиции, се лъжат. Същинската сила не се корени в самата сила, а в моралния авторитет, но моралният авторитет на Се Не Те би бил неизмеримо по-голям, ако тя сътрудничеше с благородство и себеотрицание, както винаги го е правила, без да желае или да приема министерски портфейли. Се Не Те имаше достатъчно престиж, за да не позволи никой да ? държи сметка за нейното поведение по време на тези две военни години“.
За да разберем какво има предвид Пейро, трябва да добавим, че в разрез с тази антиколаборационистка позиция по време на борбата против Франко, когато според собствените му думи, които цитирах, „опасността за испанския народ да бъде подчинен на един фашистки режим беше най-голяма“, той продължаваше да твърди, че след победата ще стане „необходимо най-директно и безусловно сътрудничество в правителството на Републиката.“
Антиколаборационизмът на Пейро тук разкрива истинското си лице: не като принципен въпрос, а като тактически. За нас не е важно да критикуваме Пейро за неговия ревизионизъм, понеже той не искаше да скрие този факт, а в имплицитното приемане на неговата антиколаборационистка тактика, според която борбата против фашизма не би могла да бъде водена от Се Не Те и ФАИ… на всяка цена. Обратно, Конфедерацията трябваше да излезе от победата с възможно най-голям престиж, за да застане лице в лице с правителството след войната от позиция на силата.
Разбира се, хипнотизирани от лозунга „Ще пожертваме всичко, освен победата“, поведението на ръководителите на Се Не Те беше далеч от подобна цел. Според нас, те също грешаха, като ориентираха пропагандата си по лозунга за „антифашистка война“, за да потвърдят, както го направи Федерика Монсени на събранието, за което вече споменахме, че “борбата е толкова велика, че заради самия триумф над фашизма си струва да пожертваме живота си“. Системата, на която фашизмът е само едно от проявленията, определено е също толкова опасен враг за работниците революционери.
Последиците от възприетата от ръководителите линия се оказаха едно едностранчиво „единство“, в което Се Не Те и ФАИ направиха всички отстъпки, от които спечелиха политическите партии. „Войната“ вървеше от зле към по-зле и накрая, когато силите на правителството, контролирани виртуално от сталинистите, бяха достатъчно силни, те обявиха война на социалната революция.
(следва)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *