Великденско отрезвяващо
За повечето хора с анархически мироглед от само себе си се разбира, че идеята на религията, персонифицираният Господ, е оправдание на всяка форма на „земна“ власт. Дори при привиден отказ от признаване легитимността на светските държави и църковната йерархия (примера на толстоистите), пак остава един Върховен и Неоспорим Авторитет – бог. Така се поставя една граница на човешката свобода, таван, похлупак над нея. Той има преки отражения върху разбирането на свободата в чисто социално-икономически смисъл, върху който се концентрират в практическите си революционни програми анархистите. Ясно е, че отвлеченото, философското понятие за свобода е един стремеж към усъвършенстване без пречещите фактори на нечия воля. В „реалния земен“ живот пречките са установените от управляващите класи правила, както и самото неравенство на възможности, ограниченото свободно време например – все последици от упражнената воля на същите управляващи. Предвид днешния капацитет на производителните сили, неравенството в достъпа до елементарни блага е все по-трудно обяснимо. „Волята Господна“ обаче е нещо, срещу което не вървят нито стачки, нито въстания – тя направо е постулирана като природна даденост според вярващите. Човек не може дори да мечтае да се движи към съвършенството. „Такъв е светът – приспособи се“.
Борбите за надмощие сред божите служители и помазаници тук и там водели до крайната победа на някой храм над останалите. На по-далновидните жреци им хрумнало, че вместо просто да обявяват своя бог за главен, а останалите за подчинени, по-добре е да премахнат всякаква опозиция, предотвратявайки рецидиви на други култове, заплашващи техния храмов патрон. Така се стигнало до идеята за еднобожие. На Единствения приписали всички заслуги на „ликвидираните“ му колеги. Уви, това не решило проблемите на жреците, понеже на земята ставали доста очевадни злини и неправди. За да спасят имиджа на Единствения, оставили един негов опонент – дяволът, който да обира негативите. В политиката ролята на дежурния виновник обикновено играе предишният управник, победен на избори, низвергнат чрез преврат или просто умрял.
„Усмиряващата“ роля на религията не е ни най-малко духовна, колкото и да ѝ приписват това. Поповете не посягат единствено на ума и мисълта, това е скорошно явление, незначително като продължителност в сравнение с вековете съвсем телесни убийства и изтезания, превърнали заниманията на поповете кръволоци в нарицателно за всякакви зверства – инквизиции, аутодафета, Вартоломееви нощи, лов на вещици, клади и какви ли не още деяния на божиите служители, от които и до ден днешен настръхва косата и не носят какъвто и да било хуманен заряд. „Не ме гледай какво върша, а слушай какво ти говоря“ върши работа до една тояга време. При избавлението от този жесток и унизителен за мисълта абсурд човек става атеист и прави още една крачка по пътя към неделимата свобода.
Свободата е мисъл и практика. Ако липсва едното – човек или строи въздушни кули, или става социопат. Нещо като олимпийския тартор Зевс, макар и без същата власт.
За да не остане сторената стъпка без продължение, освободеното в ума трябва да породи действие във физическия свят – действие, насочено към отхвърляне поне на една, нека и отначало малка зависимост, натрапена чужда воля. Само тогава може да се направи следващата крачка – тази на Прометей.
Нека жреци и техни следовници повтарят: „Светът е такъв – примирете се!“
Анархистите пък казваме: „Приспособи света към себе си в съгласие с околните!“ •
Тукту
