„Записки по българските въстания“ или как (не?) се прави революция

Често става дума, че като търсим отговор на въпроса как се прави революционна организация, няма нужда да откриваме дървения велосипед. Разгледахме вече практиката на Бакунин, имаме и други примери по света. Но реших, че ако се обърнем към историята на собствения си народ, можем да извадим примери и поуки, които да бъдат по-близки на душата ни и с по-ефектно влияние върху съзнанието ни.

Обърнах се към „Записките“ на Захари Стоянов не като към обективен анализ на събитията, а като към достоверен източник за мотивите и поведението на хората, участвали във въстанието. Ценното в тази книга не са статистиките, а моментите и опитът на един от нашите революционери. Ако искаме по-обективен и по-всеобхватен поглед, може би би било добре да се обърнем към Иван Хаджийски и неговите изследвания върху българския народ.

За да претендира човек за изчерпателен и обективен анализ на този период от историята ни, трябва не само да е чел много, но и да е успял да излезе от стереотипите, които неизменно са налагани върху него през изминалите години от възстановяването на българската държава. Аз нямам такива претенции. Просто ще опитам да направя някои изводи, които могат да бъдат полезни в практиката ни на хора, тръгнали да оправят света.

По същество събитията от 1876 г. не са опит за революция. Не че някои от организаторите не са били революционери. Не случайно създават „централен революционен“ комитет, а не „комитет за национално освобождение“. В устава на БРЦК пише2 „Цел с една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление).“ Няма препратка обаче към описание поне на същността на т. нар. „демократска република“, което показва, че реално въпросът за бъдещото обществено устройство не е стоял поне пред голяма част от членовете на комитета. Донейде за тях революцията и справедливостта са били пряко следствие от освобождението от турската власт. Или са си давали сметка, че няма смисъл да умуват за нещо, което няма да постигнат.

Доколко за създаването на „народно управление“ е достатъчно отстраняването на султана и „тая земя, която е населена с българи, да се управлява български“, си проличава след като ни назначават цар, парламентът съставя „най-демократичната за времето си конституция“3 и правителствата едно след друго започват да се ояждат на гърба на народа.

Това поставя под въпрос разбирането за „демократската република“ дори сред членовете на БРЦК, какво остава за обикновените участници в опита за „революция“. Това е разбираемо, като се има предвид, че най-тежките изстъпления и своеволия, които са настройвали най-радикално хората, за били плод не толкова на финансовите различия, колкото на своеволията на управляващия етнос, в случая – турския. Казано с прости думи, макар чорбаджиите да са изрично споменати като вредители в устава, те не са влизали по къщите на хората да изнасилват и убиват. От друга стана основната маса от въстаниците са от богатите градове – Копривщица, Панагюрище, Клисура, Брацигово, Батак, Перущица, Пловдив, Габрово, Сливен. Доста заможни хора има и в четите на Христо Ботев и Таньо войвода. Имотното състояние играе двояка роля. От една страна то дава възможност на хората да попътуват и видят, че „по-иначе може“, а от друга – на някои от по-заможните хора закостенелите институции на султанската държава започват да пречат на забогатяването. Затова никой няма проблем да се подпише под „републиката“, но едни виждат в нея нещо близко до Парижката комуна, а други – държава под тяхното управление.

Неслучайно един „анализ“ на в. „Политика“, опитвайки се да мине за алтернативен, сочи, че Априлското въстание е постигнало успех, защото „Само две години по-късно имаме даже не една, а цели две български държави – Княжество България и Източна Румелия“4. Без ясно съзнание за същността на едни нови и по-демократични институции, за нуждата от отстояването им, дори едно магическо премахване на турската власт не би могло да постигне интегрална5 справедливост в обществото. Коренът на несправедливостта не е в етническия пълнеж на институциите (българи или турци), нито в наименованието им (каймаками или полицейски началници), а във властническата им същност (едни нареждат, а други изпълняват). 40 години по-късно българите въстават сериозно6, разтърсват държавата и… институциите отново са пълни с политически свине.

Казано накратко: не е достатъчно само да говорим за революция. Дори да съберем достатъчно сили и да съборим властта, без да знаем с какво искаме да я заменим, просто ще я оставим да се възроди като феникс. Трябва да знаем какви ще бъдат новите институции, обезпечаващи по-доброто функциониране на обществото. И една революционна организация трябва да бъде жив пример за общество, функциониращо чрез такива институции.

Златко

БЕЛЕЖКИ

1 Благодарности на Преслава Кирова и виртуална библиотека „Словото“ за публикацията на „Записките“ в Интернет.

2 Според http://brck-nov.tripod.com/new_page_4.htm

3 Според Кремен Маринов и неговия „подход, основан на историческия материализъм“ http://www.history.swu.bg/PDF/MArinov.pdf

4 http://www.politika.bg/article?id=2563

5 Тоест разпростряна върху всички хора, във всички области на живота и върху идните години.

6 Имам предвид Владайското въстание и последвалото издигане на неговите водачи на власт.