Борислав Менков: Без бог, без господар
Името на Борислав Менков съм чувал още в младежките си години. За анархистическата му дейност говореше баща ни. Разказваше ни с възхищение за неговата смелост и активност, за дейността му като секретар на Югозападния съюз на анархокомунистите в България, за участието му в Испанската гражданска война, за срещата им на конгреса на Федерацията на анархокомунистите през 1936 година в Павел баня, който се провежда в строящата се болница на д-р Балев. От Чепинския край делегати на конгреса са Георги Попгеоргиев (Гьоре Попов) и баща ни Георги Зяпков. Вероятно там за пръв път се запознават с Борислав Менков.
Като ученик във велинградската гимназия живеех на квартира срещу къщата на братята анархисти Георги и Борис Попови. Често ги посещавах и слушах разказите им. Говореха и за Менката. Там съм се срещал с видни български безвластници като Петър Лозанов, Гено Даскалов, Васил Тодоров и други.
Борис Попов умря през 1969 година. На погребението имаше доста анархисти от страната. Запомнил съм Делчо Василев, който говори на гроба, и Борислав Менков, с когото татко ме запозна. По онова време на всички надгробни пирамидки се поставяше петолъчка. Чепинските анархисти махнаха петолъчката и под името на починалия написаха „Без бог, без господар“. Предишната година направиха същото на погребението на Петър Лозанов – Перчо.
На следващия ден пирамидата от гроба на Борис Попов беше изхвърлена, а няколко души, взели активно участие в погребението, като племенника Радул, Иван Кондев, Димитър Щерянов, написали некролога, и татко, който също говори на гроба, бяха арестувани и разпитвани. Никой не издаде имената на дошлите от страната анархисти.
Беше изминала само една година от френските събития и от Пражката пролет.
Нямам спомен как се сдобих с двете снимки, на които присъства и Борислав Менков – едната пред паметника на Васил Левски в Карлово (на път за конгреса в Павел баня), другата – на погребението на Петър Лозанов във Велинград.
През 1969 и 1970 години Борислав Менков разбира, че ДС продължава усилено да го следи. С кого пие кафе, кой влиза у тях, какво е казал при случайна среща, на кого изпраща картичка… Отвратен, той съветва сина си Лъчезар и снаха си Донка да се махнат от Кюстендил. Те отиват в Пазарджик, близо до родното място на Донка – Стрелча. Лъчезар започва работа като инженер в Териториалния изчислителен център (ТИЦ) с фамилия Георгиев.
По същото време, по аналогични причини, аз и семейството ми напуснахме Ракитово. Започнах работа като програмист в същия ТИЦ – Пазарджик.
Лъчезар беше елегантен като баща си и внимателен като майка си. По време на новогодишна почивка той ми изпраща картичка от Кюстендил за поздрав. Баща му вижда фамилията на плика и му казва да провери дали съм от Ракитово и дали баща ми се казва Георги.
Двете семейства станахме много близки, а ние с Лъчо – най-добри приятели. Живеехме наблизо и си гостувахме. Родителите на Лъчезар, леля Анка и бай Борислав, също ни идваха на гости, ходехме заедно с тях до Стрелча и до Ракитово.
През 1972 година двамата с Лъчезар отидохме в Кюстендил на откриването на новата сграда на художествената галерия „Владимир Димитров – Майстора“. Тогава бай Борислав ме заведе до паметника на анархиста Тодор Ангелов – Божаната и ми говори за него.
Пролетта на 1985 година Лъчезар ми разказа за сбирките на гроба на Васил Икономов. След това двамата редовно участвахме на поклонението.
На 1 май 1986 година заведох мама и татко на гости в Кюстендил. Това беше последната среща на старите Менкови и Зяпкови. През 1990 година татко почина. Бай Борислав беше получил инсулт доста преди това, но се беше пооправил. Почина на 16 април 1993 година. Имаше желание на паметника му да пише „Без бог, без господар“.
Десет години след него почина и Лъчо. Четири месеца живя със знанието, че ракът на белия му дроб е нелечим. През тези месеци се виждахме няколко пъти. Последната ни среща не беше лека. Казах му, че оставя прекрасни момчета и трябва да е доволен. Той ми каза, че има много написани листа от и за баща му и когато отмине време от смъртта му, да видя какво може да се направи.
Минаха 15 години. Аз чаках да изпълня заръката на Лъчезар.
От съпругата на Лъчезар – Донка получих спомените на бай Борислав, писани от декември 1990 г. до април 1991 г. и преписани на пишеща машина. Появи се и ръкопис на негова автобиография. Естествено има много общи неща в тях, но има и различна информация. Реших в книгата да се сложат и двата материала.
По-късно се намериха и спомени на съпругата му, леля Анка, и кратка животописна бележка от баща му. Донка ми даде няколко албума със снимки. Добре, че при многобройните арести на бай Борислав не са ги взели, както направиха при арестуването на баща ни.
Милата леля Анка! На гърба на по-голяма част от снимките е написала имената на сниманите и датата, когато е правена снимката. Възможно е да има и грешки.
Много време ми отне търсенето на снимки на хора, присъстващи в спомените. На някои намерих, на повечето не успях. Някои от снимките са преснимани от вестници или от некролози – те са с лошо качество.
Разбрах, че Борислав Менков приживе е дал свои неща в Държавния архив – Кюстендил. Там намерихме кратки биографични наброски за кюстендилски анархисти, написани от Стойне Ливадийски. Реших да ги поместя в книгата, защото имената им се срещат в спомените му, а и самият той ги е предал в архива към личния си фонд.
След 1989 година, вече остарял и болен, той е работил върху спомените си. Интересувал се е от дейността на съидейниците си, които възстановиха Федерацията на анархистите в България. Това се вижда и от многото снимки, бележки, некролози, писма в домашния му архив.
Накрая получих стотици страници от досиетата на бай Борислав, писани от офицерите на Държавна сигурност преди и след 9.9.1944 г.
Ако в спомените и биографията на Борислав Менков се проследяват делата на личности, отдали живота си за доброто на хората, в досиетата, като в образ от криво огледало, се вижда, че властимащите както преди 9 септември 1944 година, така и след това, са вършили точно обратното. •
Костадин Зяпков
