Идващият бунт
Какъвто и да бъде резултатът, ролята на следващите президентски избори е да дадат сигнал за края на френските илюзии и да спукат историческия балон, в който живеем и който прави възможни събития, като движението против СРЕ, което проникна от чужбина като лош сън, дошъл от 70-те години. Ето защо никой не желае тези избори.
Франция е червената лампа на Запада. Той днес е американски пехотинец на борда на танк Ейбрамс М1, който се нахвърля върху Фалуджа, слушайки издут до дупка хард рок. Западът е изгубил се турист в безкрайното море на Монголската степ, подиграван от всички, стиснал кредитната си карта като единствена спасителна дъска. Той е младо момиче, което търси щастието сред танците, момчетата и козметичните помади. Западът е швейцарски защитник на човешките права, който се отправя към четирите краища на света в знак на солидарност с всички бунтове, стига те да са претърпели поражение. Той е испанец, възхищаващ се от политическата свобода след като са му гарантирали сексуалната. Западът е любител на изкуството, който се възхищава втрещено от последното произведение на някакъв модерен гений и картините – от сюрреализма до виенския акционизъм, – които си съперничат в по-доброто залепване на храчката върху лицето на цивилизацията. Накрая Западът е кибернетикът, намерил в будизма реалистична теория за съвестта, или ядреният физик, отишъл да търси вдъхновение за последните си открития в хиндуистката метафизика.
Западът е онази цивилизация, която надживя всички пророчества за своя залез чрез една странна военна хитрост. Както буржоазията трябваше да се отрече от себе си като класа, за да доведе до обуржоазяване на цялото общество – от работника до барона; както капиталът трябваше да се пожертва като отношение към наемния труд, за да съхрани себе си като социално отношение, превръщайки бившите наемни роби в утрешни свои слуги; както християнството трябваше да се пожертва като религия, за да оцелее като чувствена структура, като предписание, състрадание и безсилие, така Западът се пожертва като изключителна цивилизация, за да се наложи като универсална култура. Накратко тази операция обобщава така: една агонизираща същност се жертва като съдържание, за да оцелее като форма.
Разпадащият се индивид се спасява като форма, благодарение на технологията на „духовната гимнастика“. Дезинтегрираното общество разпространява епидемията на упадък и зрелища. Това са големите остарели фикции на Запада, които се поддържаха изкуствено и сега се разрушават, за да не остане „камък върху камък“ от тях.
Няма „сблъсък на цивилизациите“. Има една цивилизация в клинична смърт, опасана с цяла апаратура за изкуственото ? спасяване, от което в планетарната атмосфера се разпространява една типична епидемия. В тази точка вече не съществува нито една от нейните „ценности“, в които тя може да вярва, а всяко нейно утвърждаване има ефекта на акт на безсрамие и на провокация, която трябва да се раздроби, да се деконструира и да се върне в състояние на съмнение.
Днес западният империализъм е в релативизма, в „това е твоята гледна точка“. Това е презрението или обиденото възмущение срещу всеки, който е достатъчно глупав, примитивен или нагъл да вярва в нещо. Това е онзи догматизъм, който намига съучастнически на университетската и литературната интелигенция. Никоя критика не е достатъчно радикална за тази постмодерна интелигенция – до такава степен тя е опакована в отсъствието на определеност. Скандалът преди век се състоеше в шумното отрицание, днес той се предизвиква от всяко непоклатимо твърдение.
Никакъв социален ред обаче не може да се основава трайно върху принципа, че нищо не е вярно. И все пак той трябва да се осигури. Прилагането на концепцията за „сигурност“ към всичко в наши дни изразява проекта за интегриране на самите същества, на поведенията им и на местата, които обитават в идеалния ред, на който те вече не са готови да се подчинят. „Нищо не е вярно“ не казва нищо на света, но това е западната концепция за истината. Тук тя не се схваща като нещо присъщо на съществата или на нещата, а като тяхна представа. За истина се приема онази представа, която се потвърждава от опита. Науката, в последна сметка, е тази империя на универсалната проверка. Всяко човешко поведение обаче – от най-обикновеното до най-научното – почива върху някакъв цокъл от неравномерно формулирани аксиоми. Всички практики тръгват от една точка, където нещата и представите са неясно свързани, откъдето във всеки живот се въвежда една доза истина, която западната концепция игнорира. Тук може да се говори за „истински хора“, но то е, за да се подиграват с бедните духом. Затова западняците са считани от онези, които колонизираха, за универсални лъжци и лицемери. От тук следва, че „туземците“ им завиждат за това, което имат – за техния технологичен напредък, но никога за това, което представляват и което те дълбоко презират. Не могат да се преподават Сад, Ницше и Арто в лицеите, ако предварително сме дисквалифицирали понятието за истината. Да се сдържат безкрай всички твърдения, да се дезактивират стъпка по стъпка всички уверености, които съдбоносно настъпват – такава е днешната постоянна задача на западната интелигенция. Полицията и философията, макар и формално различни, са две съчетаващи се оръдия на този труд.
Разбира се, релативисткият империализъм намира във всеки кух догматизъм, в който и да е ислямски или ционистки фундаментализъм, в който и да е маркс-ленинизъм или неонацизъм един враг по свой образ и подобие: някой, който като западняците винаги бърка провокацията с потвърждението.
На този стадий една чисто социална контестация, която отказва да види, че това, срещу което сме изправени, не е кризата на едно общество, а изчезването на една цивилизация, иска или не, става съучастник в нейната безкрайна агония. Занапред това ще бъде текущата стратегия: да се критикува обществото с напразната надежда да се спаси неговата цивилизация.
И така – ние мъкнем труп на гърба си и няма да се отървем толкова лесно от него. Няма какво да очакваме от края на цивилизацията, от нейната клинична смърт. Такава, каквато е, тя може да заинтересува само историците. Това е факт, който трябва да се превърне в решение. Фактите могат да се скрият с всякакви заклинания, но решението е революционно. Трябва да вземем решение за смъртта на цивилизацията и да се разберем как ще стане това: само решението ще ни отърве от нейния труп.
ХАЙДЕ!
Вече дори не можем да видим откъде ще започне едно въстание. Шестдесет години на умиротворяване, на възпиране на историческите катаклизми, шестдесет години на демократична анестезия и управление на събитията отслабиха нашата способност да възприемаме дивашката реалност, в която живеем, или разгарящите се страсти на войната, която бушува около нас. Именно тази си способност трябва да възстановим, за да започнем.
Няма защо да се възмущаваме от факта, че от пет години се прилага абсолютно противоконституционният закон за ежедневната ни „сигурност“. Безсмислено е да организираме законни протести срещу разпада на законността. Трябва да се организираме по друг начин.
Няма никакъв смисъл да се ангажираме с някакъв граждански колектив и с неговите импотентни инициативи, нито в предлаганата ни от крайната левица една или друга измамна асоциация. Всички организации, които претендират, че оспорват сегашния ред, са кукли на конци с формата, нравите и езика на миниатюрни държави. Всички тези безволеви политически кастрати, които бръщолевят „че ще правят политика по друг начин“, никога до днес не са ни довели до нищо друго, освен до неограниченото разширяване на полето на държавната власт.
Не трябва да се реагира на ежедневните новини, а да се разглежда всяка една информация като операция в тила на врага, която трябва да дешифрираме. Операция, целяща да предизвика във всеки от нас реакция от определен тип; трябва да знаем, че именно тази операция е истинската информация, която се съдържа в мнимата.
Няма какво да се очаква повече – някакво разведряване, революцията, ядреният апокалипсис или някакво социално движение. Да се чака още е лудост. Катастрофата не е в това, което идва, а в това, което вече е тук. Оттук нататък ние сме въвлечени против волята си в движението, водещо към сгромолясването на една цивилизация. В него трябва да решим да се включим и да вземем съзнателно участие.
Да не чакаме означава обаче по един или друг начин да влезем в логиката на въстанието. Това значи да чуем отново в гласа на нашите властници лекото сътресение от ужаса, който никога не ги е напускал. Защото да управляваш не е било никога нищо друго, освен да отдалечаваш с хиляди хитрини мига, в който тълпата ще те обеси, а всеки акт на правителството не е нищо друго, освен поредния начин да не изгуби контрола над населението.
Днес тръгваме от точката на крайната изолация, на пълното безсилие. Всичко е в това да започнем един въстанически процес. Нищо не изглежда по-малко вероятно от едно въстание, но нищо не е и по-необходимо.
ДА СЕ НАМЕРИМ
Да се хванем за онова, което усещаме, че е истинско. И да тръгнем от там.
Една среща, едно откритие, едно мощно стачно движение, едно земетресение: всяко събитие произвежда истини, които променят нашия начин на живот в света. Обратно, една констатация, която ни е безразлична, която ни оставя непроменени и не ни ангажира с нищо, не заслужава още името истина. Има истини, които се съдържат във всеки жест, във всяка практика, във всяко отношение или ситуация. Свикнали сме да отклоняваме, да управляваме това, което предизвиква характерното заблуждение на мнозинството в тази епоха. В действителност всичко ангажира всички ни. Чувството, че живеем в лъжа, също е истина. Въпросът е да не го изоставяме, а да тръгнем от него. Една истина не е един поглед върху света, а това, което ни свързва непоколебимо с него. Истината не е нещо, което ни обсебва, а нещо, което притежаваме. Тя ни създава и разрушава, тя ни определя и разлага, тя ни отдалечава от мнозина и ни сродява с тези, които са я приели.
Изолираното същество, което се хваща здраво за истината, неизбежно ще срещне себеподобни. В действителност, всяко въстание тръгва от една истина, от която не отстъпва. Това се видя в Хамбург през 80-те години, когато група обитатели на окупирана сграда решиха, че занапред трябва да минат през труповете им, за да ги експулсират. Имаше един обсаден квартал от танкове и хеликоптери, дни и нощи на улични боеве, чудовищни демонстрации и едно кметство, което накрая капитулира. „Първият френски партизанин“ – Жорж Генгуен – имаше през 1940 година като отправна точка единствено решимостта на своя отказ да приеме окупацията. За френската компартия тогава той беше само един „луд, който живее в гората“; чак докато лудите, които заживяха с него в лесовете, станаха 20 000 и освободиха Лимож.
(следва)
