Анархия, Анархизъм. Въпроси и отговори

» » » продължава от миналия брой

Повечето анархоколективисти обаче смятат, че с времето, увеличаването на производството и сплотеността на обществото, парите ще изчезнат. Всички са съгласни, че накрая обществото ще бъде устроено по комунистическия принцип от всеки според способностите, на всеки според нуждите. Спорът е само колко бързо ще стане това.
Анархокомунистите смятат, че след революция е по-вероятно да се установи комунизъм – поне частично, – отколкото колективизъм. Според тях преходът към комунизъм е задължителен, тъй като колективизмът започва с премахването на частната собственост върху средствата за производство и веднага след това поема в обратна посока, като връща системата на заплащане според свършената работа, което означава връщане на неравенството (Александър Беркман. Що е анархизъм?). Колкото по-бързо се премине към комунизъм, толкова по-малко вероятно е да се развият нови неравенства. Очевидно двете позиции не се различават особено и на практика нуждите на една социална революция и нивото на политическо съзнание на хората, които въвеждат анархизма, ще определят коя система ще бъде приложена във всяка една област.
Синдикализмът е другата основна форма на социалния анархизъм. Анархосиндикалистите, подобно на другите синдикалисти, искат да изградят профсъюзно движение на анархистки начала. Затова те се застъпват за децентрализирани, федерирани съюзи, които използват пряко действие, за да извоюват реформи в условията на капитализъм, докато не станат достатъчно силни, за да го премахнат. В много отношения анархосиндикализмът може да се разглежда като нов вариант на анархоколективизма, който също подчертава колко е важно анархистите да работят вътре в работническото движение и да създават съюзи като първообраз на бъдещото свободно общество.
Така, дори в условията на капитализъм, анархосиндикалистите се стремят да създадат свободни сдружения на свободни производители. Те смятат, че тези сдружения биха послужили като практическа школа по анархизъм, и гледат много сериозно на казаното от Бакунин, че работническите организации трябва да създават не само идеите, но и фактите на бъдещето в предреволюционния период.
Като социални анархисти, анархосиндикалистите са убедени, че социалистически икономически строй не може да бъде създаден с държавни укази, а само със солидарното сътрудничество на работещите с ръце и ум във всеки един отрасъл на производството; тоест с поемането на управлението на всички съоръжения от самите производители в такава форма, че отделните групи, съоръжения и отрасли на промишлеността да бъдат независими членове на общия икономически организъм и систематично да произвеждат и разпределят продуктите в интерес на обществото въз основа на свободни взаимни споразумения (Рудолф Рокер. Анархосиндикализъм).
И тук, като всички социални анархисти, анархосиндикалистите виждат в колективната борба и организация, присъщи на съюзите, школа по анархизъм. По думите на Йожен Варлен (анархист, деец на Първия Интернационал, убит в края на Парижката Комуна) съюзите имат огромното предимство да помагат на хората да свикнат с колективния живот и така ги подготвят за една по-мащабна социална организация. Хората привикват не само да се погаждат и разбират, но и да се организират, да обсъждат и разсъждават от колективна гледна точка. Съюзите не само облекчават капиталистическата експлоатация и потисничество тук и сега, но също така създават естествените елементи на общественото устройство на бъдещето; те могат лесно да се преобразуват в сдружения на производители; те могат да направят, така че съставните части на обществото и организацията на производството да работят както трябва (цитиран от Джулиан Арчър в Първия Интернационал във Франция, 1864‑1872).
Разликата между синдикалистите и другите революционни социални анархисти е малка и е свързана основно с въпроса за анархосиндикалните съюзи. Анархоколективистите са съгласни, че изграждането на безвластнически съюзи е важно и че работата вътре в работническото движение е задължителна, за да се развие и организира… обществената (и впоследствие антиполитическата) сила на работещите маси (Бакунин). Анархокомунистите обикновено също признават важността на работата вътре в работническото движение, но по принцип считат, че синдикалните организации ще се създават от работниците в борбата и съответно смятат насърчаването на духа на бунта за по-важно от създаването на профсъюзи с надеждата работниците да се включат в тях (разбира се, анархосиндикалистите подкрепят подобна автономна борба и организация, така че различията не са големи). Анархокомунистите също така не отдават голямо значение на работното място и считат борбите там за също толкова важни, колкото останалите борби срещу йерархията и господството извън работното място (повечето анархосиндикалисти обаче са съгласни с това и често въпросът е само къде се поставя ударението). Някои анархокомунисти отхвърлят работническото движение като безнадеждно реформистко по своя характер и отказват да работят вътре в него, но те са незначително малцинство.
Както анархокомунистите, така и анархоколективистите признават необходимостта анархистите да се обединяват в чисто анархистически организации. Те смятат за задължително анархистите да работят заедно като анархисти, за да изчистват и разпространяват своите възгледи сред другите хора. Синдикалистите често отричат значението на анархистическите групи и федерации с аргумента, че революционните професионални и териториални съюзи са достатъчни сами по себе си. Синдикалистите смятат, че анархистическото и синдикалното движение може да се слеят в едно, но повечето анархисти не са съгласни. Анархистите извън синдикализма изтъкват неговия реформистки характер и настояват, че за да продължат съюзите да бъдат революционни, анархистите трябва да работят в тях като част от анархистка група или федерация. Повечето анархисти извън синдикализма смятат, че сливането на анархизма със синдикализма може да доведе до недоразумения, които могат да попречат на двете движения да си вършат съответната работа. Следва да се подчертае, че анархистите извън синдикализма не отхвърлят необходимостта от колективна борба и организация на работниците (това е един от митовете, пробутвани от марксистите).
На практика малцина анархосиндикалисти отхвърлят напълно необходимостта от анархистка федерация и също така малцина анархисти са твърдо против синдикализма. Бакунин например е идеен вдъхновител както на анархокомунизма, така и на анархосиндикализма, а анархокомунисти като Кропоткин, Малатеста, Беркман и Голдман симпатизират на анархосиндикалистките движения и идеи.
Препоръчваме следното допълнително четиво за различните видове социален анархизъм: мютюализмът обикновено се свързва с творбите на Прудон; колективизмът – с тези на Бакунин; комунизмът – с тези на Кропоткин, Малатеста, Голдман и Беркман. При синдикализма нещата стоят малко по-иначе, защото той е много повече плод на работническите борби, отколкото на произведенията на някой „виден“ деятел (което не пречи на учените да наричат Жорж Сорел баща на синдикализма, въпреки че той пише за синдикално движение, което вече съществува. За тях обикновено е немислимо хората от работническата класа сами да развиват свои идеи). Рудолф Рокер все пак често се счита за основен теоретик на анархосиндикализма, а произведенията на Фернан Пелутие и Емил Пуже са задължително четиво за вникването в анархосиндикализма. Като общ преглед на развитието на социалния анархизъм и основните творби на неговите факлоносци отличната антология на Даниел Герен Без бог, без господар е ненадмината. ◼

(следва)