Диктатура или десен автономизъм

печат
БОЛИВИЯ

„Няколко махали, няколко къса обработваема земя, малко ливади. Сгушени в големи пуловери, индианците са с традиционните си кепета, индианките – с техните шапки. Дълго време те са ходили пеш, превивали са гръб под тежестта на огромни товари, безимотни, тъжни, мълчаливи, отчаяни и подвластни на закона на по-силните” пишат братята изследователи Люмоан.
Такъв е животът на огромната част от населението на Боливия, извоювала след 16-годишна война срещу Испания независимостта си през 1825 година. След множество войни, преврати и социални вълнения се стига до 2005 година, когато, повел народното недоволство и благодарение на индианския си произход, Хуан Ево Моралес Айма от Движение за социализъм убедително печели президентските избори.
Обяваващ се за защита на бедните, Моралес си навлича гнева на дясната опозиция, в чиито редици са предимно потомци на испански колонизатори. Tе го обвиняват в „расизъм”, защото под „защита на бедните” Моралес има предвид индианците, какъвто е самият той и които са близо 55% от населението. Следват „национализиране” на петрола и природния газ – на практика предоговаряне с корпорациите, използващи ресурсите на страната. Парите оттам веднага се пренасочват към социално подпомагане на индианците. На безимотните селяни се раздават земи, което докарва едрите земевладелци от източната част до шок, защото няма кой да им обработва земята срещу минимално заплащане. Съзадават се фондове, които да кредитират безвъзмездно най-дребните земеделци и предприемачи, масова реформа за достъп на индианците до образование.
Дотук всичко изглежда добре, но образованието е по кубинската система, а Венецуела подпомага реформите със своите стотици милиони петродолари. От своя страна следва недоволството на едрите земевладелци и хората от от испански или смесен произход, които са съсредоточени в източната част на Боливия с главни градове Сукре и Санта Крус.
Политическата поляризация се изостря след като над 100 закона са спрени от Сената, където дясната опозиция има мнозинство. За целта Моралес свиква Учредително събрание, за да се промени боливийската конституция, но десните осуетяват намерението му. Още повече, че Учредителното събрание се провежда в старата столица Сукре, където белите имат мнозинство. Заседанията са съпъствани с размирици по улиците. Организирани са граждански автономистки комитети, чието искане е за широка автономия на департаментите (административните единици на Боливия). На едно от заседанията на 23 ноември 2007 г. делегатите на мнозинството са обсадени във военен лицей. Измъкнати са оттам с цената на трима убити протестиращи от жандармерията.
С използването на силови средства и репресии Двиежението за социализъм изцяло взима облика на сегашната опозиция, чиито прийоми, докато беше на власт, бяха същите. Днешната опозиция дори има сериозни основания да се нарича „демократична” и дори „автономистка”.
Все още неутвърдил властта си, Моралес още през 2006 г. провежда референдум за автономизацията на департаментите с цел индианските райони да получат повече права. Резултатът е, че индианците получават права в пет департамента, а белите и метисите в четири, което е почти точна картина на процентното съотношение – 55% чисти индианци и 45% бели и метиси. Моралес осъзнава, че референдумът разклаща властта му и веднага прави опит да го анулира, което му навлича обвинения в опит за установяване на диктаторски режим от маркс-ленински тип.
Игра на котка и мишка – за да влезе в сила законът за автономията, трябва да се промени конституцията, но това иска Моралес, за да установи своята хегемония. От своя страна опозицията държи Сената, в който се влиза по право, и спъва работата на Учредителното събрание. Резултатът от тези политически интриги води до социално-икономическа и политическа криза, която или ще доведе до установяване на авторитарен режим от Моралес, или ще разцепи Боливия, като четирите опозиционни департамента придобият автономия и там се установи проамериканска власт.
Всичко това е на гърба на народа на Боливия, която остава най-бедната страна в Южна Америка – пореден пример за това, че борбата за власт и удря първо и най-вече хората с най-тежко социално положение. Затова изход от такива кризи е логично да се търси извън държавния йерархичен модел. •

А. Пешунски

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.