Донорството по презумпция – добре дошли в ада

Въпросите за донорството и респективно – трансплантациите вълнуват, естествено, всеки един от нас. Независимо какъв е нашият произход, какъв е социалният ни статус, какви са политическите ни или граждански убеждения, всеки от нас може да бъде донор или реципиент, защото е човешко същество.
С насилственото налагане на презумпцията господстващата политическа воля открито демонстрира характер на автентичен фашизъм.
Недостигът на донори и органи за нуждите на трансплантациите е проблем не само в България, но и в целия свят. Търсенето надхвърля многократно предлагането и този дефицит упражнява нечовешки натиск върху всички обществени дейности и най-остро – върху медицината, като поражда чудовищни практики:

„За осигуряването на по-голям брой органи лекарите пренебрегват и критериите за мозъчна смърт, и минималната възрастова граница на донорите, и грижите за здравето на реципиентите” (Уилям Сейлтан, „Пазарът на органи“, Уошингтън Поуст, 15 април 2007 г., с. В02).

И още:
„Зад хуманната работа на лекарите изплува здрав материален интерес, нерядко реализиран в разрез с изискванията на закона” (Милена Илиева, „Трупове за милиони евро, трафикът на костите”, в. „Пари”, 20 октомври 2006 г.).
Шаманските заклинания на управляващите и на сервилната им медийна свита „това в България не може да се случи” са безпомощна измама:
Председателят на комисията по здравеопазване в НС Борислав Китов: „При посещението ми в търговския остеоцентър, партньорската проверка отбеляза забележително повишаване на донорството на костна тъкан, сухожилия и кожа, както и много ефективната му работа. Трябва да се осигури настоящите вносни и износни операции между трети страни и Европейския съюз да съответстват на разпоредбите на Европейския съюз по външната търговия и вътрешния пазар” (Стенограма от заседанието на Комисия по здравеопазване на НС, 17-ти август 2006 г., печатна версия, с. 2).
„България налага строги наказания срещу търговците на органи, но през миналата година това не е било пречка една местна болница да обслужва израелски туристи, пристигнали с цел трансплантация” (Уилям Сейлтан, пак там).
Остава недоумението: за какви „строги наказания” става дума в нашата действителност?
„Знае се, че никой няма да потърси тези хора, затова скелетите им могат да се купят за жълти стотинки” (Стела Стоянова, „Морги продават клошари по 30 лв.”, в. „Стандарт”, 25 август 2006 г.).
Доживяхме ли след приватизирането на общественото богатство да се приватизира и самият човек?
Присвояването и натрупването на собственост, не от днес станало същност на българската управленска философия, на целия ни обществен живот, а вече и на базисната социална концепция за Човека като такъв, съсредоточи в ръцете на един твърде ограничен кръг лица цялата власт (и законодателна, и съдебна, и изпълнителна, и медийна, и финансова, и икономическа, и всяка друга възможна, накратко казано – битието на земната власт). Този господстващ елит обезсмисли живота на няколко поколения от миналото, но лиши от бъдеще и родените след тях, защото продължава да взима основните социални решения по логиката на постоянно присвояване и натрупване. Движението по спиралата на безкрайното облагодетелстване не допуска различен начин на мислене, съществува само един – печалбата. Бизнесът с човешки части може да страда от липса на легитимност, но не и от липса на печалби. И тези печалби, вложени в подходящото време на подходящото място, могат да му осигурят не само легитимност. Забогатяването на богатия от обедняването на бедния не е характерно единствено за нашата страна, но при достигнат социален контраст, сходен с гватемалския, и при липса на всякаква алтернатива, този процес вече е навлязъл в измеренията на реален геноцид.
“Според прогнозите на неправителствената организация Population Reference Bureau, разположена във Вашингтон, населението на България ще спадне с 34% между 2005 и 2050 година от сегашните 7,7 милиона до 5 милиона души. Организацията прогнозира, че единствената друга страна, която ще загуби повече хора за този период от време е Свазиленд, където 38% от населението е заразено с вируса HIV.” (Инф. агенция БГНЕС, 11 октомври 2006 г.).
Да си напомним, че:
“В настоящата Конвенция под геноцид се разбира всяко едно от следните действия, извършени с намерение да се унищожи, напълно или частично, която и да било национална, етническа, расова или религиозна група като такава:
а)    убийство на членовете на такава група;
б)    причиняване на сериозни телесни повреди или умствено разстройство на членовете на такава група;
в)    предумишлено създаване, за която и да било група, на такива жизнени условия, които са насочени към нейното пълно или частично физическо унищожаване;
г)    мерки, насочени към предотвратяване на ражданията в такава група;
д)    насилствено предаване на децата от една човешка група на друга” (Резолюция 260 А (III) на Общото събрание на ООН).
И след като стигнахме и дотук нека също да си напомним, че геноцидът – “независимо от това дали се извършва в мирно или военно време” – е престъпление против човечеството, а за престъпления против човечеството няма давност.
В политическата ни сфера концентрацията на богатство е изключила всяка възможност за действителна демокрация. Ето защо мнението на поне 69% от българите, декларирали желание за „съзнателно съгласие”, безапелационно и с лекота бе отхвърлено от българското “народно събрание”. Делението на икономически касти, социалната парализа и отчаяние, пълният вакуум на справедливост и участието или неучастието в „демократични избори” – без надежда за избор – са други следствия на същото. Между управляващи и управлявани в България съществува бездна и в тази бездна няма, и не може да има, нито демокрация, нито следа от човешки права, нито спомен за някаква човечност.
Антония Първанова: „С умирането на човека той загубва личните си права и въпросът приключва” (Стенограма от заседание на Комисията по здравеопазване на НС, 17 август 2006 г., печатна версия, с. 3).
„Когато Червената армия освобождава Аушвиц на 27 януари 1945 г. сред всичко останало там са намерени „и 7 тона човешка коса, обръсната от жертвите преди да ги убият. Човешката коса се използва от компанията „Алекс Цинк” от Бавария за тапицерия. Фирмата заплаща по 50 пфенига за килограм човешка коса” (Мира Майер, „Райхът и Холокост”, издателство на Нов български университет, 2005 г., с. 136).
Употребата на останките е въпрос само на технология, но кой печели от това, е нещо съвсем друго.
Когато “имащите” налагат безогледно интересите си над “нямащите”, това не е демокрация, още по-малко – социално управление, а класова война, в която – като във всяка война – е позволено всичко, а закони, правила и принципи са отхвърлени до крайност.
В ценностната система на диктатурата „истина” означава само едно – управленска доктрина:
А ето исторически пример на български политически морал:
Борислав Китов (БНС): „Още повече, че в момента ние искаме да променим условията, в които е сключен договора с „Остеотех.” (Стенограма от заседание на НС, 17 август 2006 г., печатна версия, с. 28).
Принципът „съзнателно съгласие”, залегнал в съответния “Закон за трансплантация на органи, тъкани и клетки”, е приет от 39-то Народно събрание на 30 юли 2003 г., повторно приет на 11 септември 2003 г., обнародван в “Държавен вестник”, бр. 83/19 септември 2003 г. и влязъл в сила от 1 януари 2004 г.
Договорът с „Остеотех Инк.” е сключен на 7 февруари 2002 г.
При какъв принцип на съгласие е сключен договорът, г-н Китов?
Трудно е да се избегне впечатлението, че разминаването между изявления и действителност при Борислав Китов е обичайна практика.
Впрочем това не е само негов патент. Шефът на комисията по вероизповеданията проф. Огнян Герджиков призна, че застава зад презумпцията за съгласие и ще работи за бързо излизане със становище, но държавата трябва да информира хората. (“Проф. Герджиков казва как да даряваме органи”, в. “24 часа”, 19 юли 2006 г.).
Фактът, че образцовата „либерална” почтеност, а и узаконеното задължение на държавата, останаха само илюзии, явно не е повод за притеснения. Нито за въпроси.
Апологиите на управленския хуманизъм са не по-малко абсурдни от него самия:
Мария Капон (независим): „И никой не може да упрекне тези родители, че когато детето им е топло и се знае, че няма да живее, те не могат да направят своя избор. Но този избор и шанс трябва ние да им дадем със закона.” (Стенограма от заседание на НС, 14 юли 2006 г., печатна версия, с. 4).
Във всяка държава законодателят носи най-голямата отговорност за нейната правна уредба, за своите действия, или поне за думите си. Явно Мария Капон не знае, че в закона, който „трябваше” да промени, съществуваше разпоредбата на чл. 21 относно „вземането на органи, тъкани и клетки от човешки труп” и неговите две алинеи гласяха дословно:
„1. В здравноосигурителната книжка на лицето е вписано съгласие на лицето за вземане на органи, тъкани и клетки след смъртта му; ако лицето не е изразило съгласие или несъгласие за вземане на органи, тъкани и клетки след смъртта му, се взема съгласието на някой от неговите близки – съпруг, родител, пълнолетно дете, брат или сестра, при условия и по ред, определени с наредба, издадена от министъра на здравеопазването.
2. Името на лицето е вписано в служебния регистър на Изпълнителната агенция по трансплантация за изразено изрично писмено съгласие за вземане на органи, тъкани и клетки след смъртта му, а ако няма изразено съгласие или несъгласие за вземане на органи, тъкани и клетки след смъртта му, е взето изричното съгласие на неговите близки”.
На кои родители какъв нов „избор и шанс” даде Мария Капон?
Ако при съзнателно съгласие родителите не могат да решат в такъв критичен момент, те няма да могат и при презюмирано. И в двата случая тяхното положение е едно и също, така че думите ґ имат смисъл единствено ако тя решава вместо тях. Така и стана.
Изказването на Мария Капон бе тиражирано услужливо от обслужващия медиен персонал в изцяло оптимистичен нюанс, така че всички да бъдат не само успокоени, а и възхитени от хуманната насоченост на направените законодателни промени. Ситуация, добре позната от друг исторически период, когато чрез същите способи е внушено – и то с изключителен успех – твърдото убеждение, че независимо от Нюрнбергските закони и всички изстъпления на нацистите, народът на Израел ще продължи да съществува като естествена част от европейските нации. „Отделни евреи или цели еврейски семейства може и да загиват в погромите, цели общности могат да бъдат затривани, но народът ще оцелее. Те никога не са се срещали с геноцида.” (Хана Аренд, „Репортаж за баналността на злото – Айхман в Йерусалим”, изд. Сиела, 2004 г., с. 211).
Ролята на „демократичните медии” в създаването и провеждането на българския апокалипсис е твърде съществена, за да не бъде отбелязана. Без тяхната услужливост, всъщност – съучастничество, господстващият елит не би могъл да внушава на обществото, че се грижи единствено за общото благо, и то по най-хуманния възможен начин, докато фактически разширява своето богатство, власт и всеобхватен контрол над всичко и всички.
(следва)

Владимир Петров