Философията на Пьотр Кропоткин

Бележки върху философията на анархизма

Различни сцени на насилие, особено един случай на брутална намеса на мащехата в интимния живот на една природно интелигентна крепостна селянка, с подробности се врязват в паметта му и след четири десетилетия той ще ги възпроизведе, както и болката, която е изпитвал при наблюдението им, в “Записки на революционера”. Така още в ранна възраст в съзнанието на малкия княз се формират зачатъците на отрицателно отношение към крепостническия строй, а заедно с това и към всяка форма на насилие.
От 11- до 15-годишна възраст Петя е ученик в Първа московска гимназия, която преди него завършват видни дейци на руската култура като историка С. М. Соловьов (1820-1879 г.) – професор, ректор на Московския университет, автор на 29-томна история на Русия – и класика-драматург А. Н. Островски (1823-1886 г.). Благотворно въздействие оказва на двете братчета – Александър и Петър – домашният им учител, студент в Московския университет (при това един от най-добрите студенти от випуска и с напредничави разбирания) Н. П. Смирнов. Неговата педагогическа дейност в дома на княз Кропоткин далеч надхвърля непосредствената му задача да им помага да подготвят уроците си. Той има развит литературен вкус и умело приобщава възпитаниците си към постиженията на руската литература, а също така пробужда у тях стремеж към самостоятелно литературно творчество. От ранни детски години любим поет на Петя е Некрасов. Съчиненията на Гогол му оказват силно влияние – първите му литераурни опити, сред които най-значителен е повестта “Пребиваване в Унцовско”, са подражание именно на Гогол. По това време са и първите му журналистически опити – издава домашен вестник, пак, разбира се, поощряван от Смирнов. Освен това Смирнов деликатно приобщава поверените му възитаници и към актуални яления в социално-политическия живот на Москва – носи им брошури по вълнуващи обществото теми, с благоговение им показва дома на Херцен. Така още в този първи етап на израстването у Кропоткин се формират способности, умения, нагласи и отношение към социалната действителност, които впоследствие ще получат развитие и ще се проявят в литературната и журналистическата му дейност.
Във връзка с формирането на характера на Кропоткин през тези години важно е да отбележим, както прави самият той в “Записки на революционера”, че характерно за Москва е, че при Петър I московското дворянство е изтласкано от двореца в Петербург, вследствие на което то се оказва чуждо на кариеристичните страсти, бушуващи в новата столица. При това то продължава да бъде носител на руската душевност и традиция, на руския патриотизъм. Това напълно важи и за рода Кропоткини: “В последно време никой от Кропоткини, изглежда, не е изпитвал особена склонност към заемане на държавна служба.”2 Що се отнася до княза-генерал Алексей Петрович Кропоткин, потомъка на Рюрик, той изобщо не допуска за синовете си друг жизнен път, освен да станат добри офицери в руската армия – това е за него абсолютна нравствена норма, върховен патриотичен дълг и се стреми да ги възпита съобразно това си разбиране.
Също така характерно за Москва е, че влиянията от Западна Европа не изместват руските традиции, а се наслагват върху тях и съответно ги развиват в една или друга посока.
През 1857 г. Пьотр Алексеевич напуска Москва, за да постъпи в Пажеския корпус в Петербург, в който е зачислен като кандидат още преди седем годни от самия император. Това обаче е не просто преместване от един град в друг, а преход от една културна атмосфера в друга. Разликата между Москва и Петербург в това отношение в значителна степен може да се изрази чрез разликата между епичния стил на романите на Толстой и неврозния стил на романите на Достоевски, чиито герои действат в някакво трескаво състояние – Петербург е град на трескава борба за правене на дворцова кариера, на трескава борба за правене на административна кариера, на трескава борба за правене на кариера или за заемане на позиции в сферата на науката и изкуствата, на трескаво въздействие върху умовете на новите идеи, идващи от Западна Европа. Попаднал в такава културна атмосфера почти на 15-годишна възраст, Кропоткин усърдно използва възможностите, които Петербург му предоставя, за своето развитие, като обаче си остава московчанин – всичко ново, което той възприема тук, се наслагва и преработва върху онази основа, която вече се е формирала у него в Москва.
В Пажеския корпус, това елитно военно-учебно заведение, той получава не само добра военна подготовка, която, впрочем, в някои свои части се оказва много полезна впоследствие за научните му експедиции в Сибир, но и добра подготовка в областта на математиката и естествознанието, а също така в областта на хуманитаристиката и изкуствата, при това някои от преподавателите са университетски професори. Особено силно влияние му оказва преподавателят по руска словесност, професорът в Петербургския университет В. И. Класовски, “голям познавач на класическата и руската литература”3. Преподавателят по немски език, също професор в Петербургския университет, му дава да чете “Фауст” в оригинал: “Философията на Фауст и музиката на стиха всецяло ме завладяха.”4 Наред с това той се занимава самостоятелно, чете много. Извънредно благотворно въздействие върху интелектуалното му развитие оказва оживената кореспонденция с брат му Александър, който е с година и четири месеца по-възрастен от него и съответно по-зрял: “Саша значително ме бе изпреварил в развитието си и ме подбуждаше да се развивам. С тази цел той повдигаше един след други въпроси от философски и научен характер. На него в най-голяма степен съм задължен за своето развитие.”5
Същевременно Кропоткин активно участва в артистичния и музикалния живот на руската столица. При този широк обхват на интелектуалното му развитие, включващ различни сфери на културата, като естествознание, хуманитаристика, изкуства, в него се формират основите на широкообхватен, диалектически мироглед, в който те получават своеобразен синтез: “Несекващият живот на вселената, която разбирах като живот и развитие, се превърна за мен в неизчерпаем извор на поетически наслаждения и постепенно моя философия на живота стана съзнанието за единството на човека с природата, както одушевената, така и неудошевената.”6 С течение на времето това схващане за човека и природата се обогатява, от него се правят съответни изводи и в края на краищата тъкмо върху неговата основа се изгражда в бъдеще анархическата философия на Кропоткин.
Интензивното вътрешно, умствено развитие на Пьотр Алексеевич, по времето когато е в Пажеския корпус, води до успех и в учебния процес: той е първи ученик в своя випуск и като такъв, в последния клас, през юни 1861 г., е произведен в чин фелдфебел на Пажеския корпус, което му осигурява правото да се ползва с преимуществата на офицера и което е още по-важно, той автоматически става камер-паж на императора. В течение на година Кропоткин неотлъчно следва императора при разни церемонии и по разни поводи се върти из императорския дворец, става лично познат на императора, на придворните и даже на придворната прислуга, която, впрочем, е най-добрият информатор за скандалите и за множеството незабележими подробности в дворцовия живот на Санкт Петербург. На такова положение на ученик в Пажеския корпус се гледа като на завидна възможност да се направи блестяща дворцова кариера.
Но 19-годишният Кропоткин решава да не прекарва живота си в придворни балове и паради!7 Тук се проявява московската закваска при формирането на характера му – до 15-годишна възраст той израства в среда, която е съвършенно чужда на амбициите за дворцова кариера или заемане на държавна служба. В това отношение обаче изиграва роля и друго важно обстоятелство.
Времето, обхващащо последните две години от пребиваването на Кропоткин в Москва и последващите пет в Пажеския корпус, е исторически период за Русия, отличаващ се с динамика и драматични обрати в политическия живот на страната и в развитието на общественото мнение. В края на Кримската война, завършила с поражение за Русия, умира деспотът Николай I и на престола се възкачва синът му – Александър II. Това събитие събужда у широки слоеве на руското общество очакването, че в скоро време ще бъдат направени либерални реформи, за което е подавал надежда самият Алесандър. Но той, “сам ненавиждащ крепостното право”8 и публично заявяващ необходимостта от премахването му, проявява слабохарктерност, подава се на заплахите от страна на помещиците за нова “пугачовщина”, колебае се, протака. Накрая се появява царският манифест от 19 февруари 1861 г., с който се премахва крепостното право. Въпреки неговата условност – обявеното премахване на крепостното право следва да влезе в сила след две години – и въпреки ред други недостатъци, манифестът е приветстван от широки слоеве на руското общество. Александър II е наречен “цар-освободител”, той печели симпатии, дори Херцен го приветства. При това манифестът буди надежди, че ще последват ред нови реформи, очаква се дори конституция. Само няколко месеца след обявяването му обаче слабохарактерният Александър II предприема реакционни действия, довели до разочарование от него сред либералните слоеве. Такива обрати в отношението към императора преживява и неговият камер-паж, още повече, че той сам е свидетел на сцени, в които Александър II се проявява като деспот. Наред с това той изпитва отвращение от редица неблагопристойни порядки, които наблюдава в двореца.
За дистанцирането му от двореца явно изиграва роля и обстоятелството, че в Петербург, именно в княжеския дом на своя леля, Кропоткин за пръв път се запознава с революционната литература и по-спецално с “Полярна звезда” на Херцен: “Красотата и силата на творбите на Херцен, мощта на размаха на неговата мисъл, неговата дълбока любов към Русия ме завладяха.”9
При това, за ужас на баща му, военната кариера отблъсква Кропоткин още при постъпването му в Пажеския корпус. Неговото огромно желание по това време е да следва в университета, но за момента то е неосъществимо, тъй като е ясно, че то няма да получи одобрението и финансовата подкрепа на баща му.
При това положение Кропоткин решава: ще отиде в Сибир!
(Следва)
Ст. н. с. I ст.
д. ф. н. Борис Чендов

>>>продължава от миналия брой