Руската февруарска революция, 1917

печат
(по материали от книгата на Всеволод Волин „Неизвестната революция“)

Смазаната революция от 1905 г. бележи известни постижения: спонтанно и безпартийно възникване на работнически Съвети за самоуправление, рухването на мита за „добрия цар“, започването на парламентарния живот в Русия. Всичките тези фактори, продължили революцията в съзнанието на масите, подготвят условия за социалния взрив през 1917 г. Първата световна война предоставя на масите оръжие и повод да го използват.
В началото на 1914 г. управляващите умело дирижират военно-патриотичната истерия. Но селячеството тихомълком прави простата прагматична сметка: ще се бием, а после ще си поискаме по заслуги своето – земя, права, свободи.
Неуспехите на фронта и неефективното управление на ресурсите в тила хвърлят страната в жестока криза. Даже възникналите по инициатива на патриотичните среди неправителствени организации за съдействие на армията срещат бюрократични спънки. Това, наред с чиновническите злоупотреби със снабдяването на войската, предизвиква слухове, че царската фамилия е в таен сговор с немците. Без оглед на политическите симпатии, недоволството от царизма е всеобщо.
През януари 1917 г. Петроград изпитва недостиг на гориво и стоки от първа необходимост. В близкото обкръжение на цар Николай II започва да се говори, че страната няма повече нито морални, нито материални сили да води военни действия. Правителството обаче упорито игнорира фактите и по навик залага на репресиите, за да овладее положението.
На 24 февруари (стар стил) в Петроград избухват гладни бунтове. Тълпи изпълват улиците, хората скандират: „Дайте ни хляб или по-добре ни застреляйте!“ Войниците с нежелание се подчиняват на заповедите да усмиряват недоволните, а и офицерите не настояват. Но тук-таме полицаи и казаци убиват няколко души от протестиращите.
Чашата прелива, когато сутринта на 26 февруари е обявено разтурянето на Четвъртата Дума. Предишните три са били разпускани заради прекалената им опозиционност, като всеки път е променян избирателният закон, докато не се стига до последния парламент, сметнат от царското правителство за достатъчно послушен. При все това известието за разтурянето води до ескалация на недоволството, към протестите се присъединяват и войниците. Манифестантите започват да викат „Долу царя!“, поведението им става все по-решително: атакуват полицията, строят барикади, подпалват няколко административни сгради, сред които Съдебната палата. Междувременно доскоро покорната Дума заявява, че няма да се подчини на указа за нейното разпускане.
Решаващият ден е 27 февруари. Военният гарнизон застава на страната на народа, влиза в схватка с полицията и заема няколко ключови места в града. Въодушевените тълпи се събират около Таврическия дворец, където заседава Думата, и уведомяват депутатите, че ги признават за легитимна власт. Стреснатите „народни представители“ съставят Временно правителство.
Железничарите отказват да превозват войски към Петроград, войниците пък и не горят от желание да бранят режима. Част от тях се връщат на фронта, друга част дезертират, запазвайки оръжието си. Николай II абдикира.
По този начин, без предварително планиране, без участие на партии, единствено по инициатива на народните маси се извършва най-важният социален преход в руската история.
Временното правителство (всъщност те са три от февруари до октомври същата година) е съставено от представители на имотните класи, които вече са постигнали целите си. Пред него стоят три неотложни задачи: войната; аграрният въпрос; свикване на Учредително събрание, призовано да реши съдбата на страната.
Новата власт обаче изчаква уталожване на революционната вълна, защото радикално настроени делегати на Учредителното събрание биха застрашили интересите на буржоазията. Руската буржоазия не може да продължи войната, нито смее да я спре, за да не изгуби благоволението на богатите съюзници от Антантата. Аграрният въпрос се решава сам – селяните вече завземат земята и не желаят да слушат за откупуването ѝ от помешчиците. „Малко ли са я откупили нашите деди, докато са били крепостни роби?“ – питат те с негодувание. Политиката на Временното правителство рязко се разминава с очакванията на народа.
В страната обаче няма масово, организирано работническо и още по-малко селско движение. Поради това масите се оказват податливи на партийни влияния. Във възстановените Съвети на работниците надмощие вземат именно партийни активисти. Петроградският Съвет се превръща в паралелно правителство, което координира сравнително автономните провинциални Съвети. Временното правителство няма друг изход, освен да се примири с двувластието, като търси начини да си върне контрола. То тайно подкрепя поход на реакционни военни срещу Петроград. В отговор Съветите свикват доброволни отряди, които оказват съпротива и осуетяват намеренията на реакционерите. Официалната власт спечелва омразата на народа.
От ситуацията се възползват болшевиките, те нямат намерение да доведат революцията до нейния логичен завършек – радикална социална промяна. За разлика от 1905 г., анархисткото движение вече набира сили. Именно с неговите лозунги болшевиките побеждават през октомври 1917 г. – и победата им води до печално известните последици: революцията е удушена от „революционери“, които не се отказват от държавността като инструмент за налагане на своите възгледи.
Шаркан

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *