Край на ядрената война?

По времето на Кубинската ракетна криза през 1962 година президентът Джон Фицджералд Кенеди контролира повече от шест хиляди ядрени оръжия, много от тях дори с по-голяма експлозивна мощ, отколкото тези, с които САЩ разполагат днес. Генералният секретар на КПСС Никита Хрушчов вероятно е разполагал с осемстотин атомни бомби и ядрени бойни глави. В продължение на две седмици те вървят по ръба на ядрената война с ясното съзнание, че всяка погрешна стъпка би обрекла десетки милиони техни сънародници на сигурна смърт. На нито един от двамата обаче не хрумва, че използването на тези оръжия би могло да отключи глобална катастрофа – начинът им на разсъждение е в стила на свръхмощна Втора световна война. В този ред на мисли те виждат жертвите като три-четири пъти повече, а самият развой на бойните действия – просто по-бърз, благодарение на ядрените оръжия. И тъй като според тях начините да се умре не са чак толкова много, като изключим лъчевата болест, надали върху жителите на градовете могат да се стоварят нови видове страдания, много по-различни от онези, преживени по време на огнените бури в Хамбург и Токио.
Едва в началото на 80-те години учените започват да си дават сметка, че от 50-те години насам човечеството живее под постоянната заплаха от „ядрена зима“. Те проучват метеорологичните данни за нашата планета, като изследват последиците от сблъсъка на случайни астероиди със земята, при който в атмосферата се изхвърлят големи количества прах – както се е случвало от време на време през геологичното ни минало – и откриват доказателства за временни, но драстични климатични промени, които причиняват масово изчезване на животински видове. След тях и други учени заключават, че поне половин дузина от „изчезванията“, включващи измирането на голям брой видове, съществуващи в съответния период, са се случили през последните няколко милиарда години и че основният виновник за тези събития е поредният продължителен период на тъмнина и студ, причинен от праха, изхвърлен след силни сблъсъци на нашата планета с астероиди.
В началото на 1982 година група американски учени се запознават с копие от доклад, написан от двама учени от института „Макс Планк“ в Западна Германия. В него те изчисляват, че масивните горски пожари, които биха били причинени от избухването на атомна бомба при евентуална ядрена война, биха изпратили в атмосферата няколкостотин милиона тона дим, който „ще ограничи в голяма степен проникването на слънчевата светлина към земната повърхност“. В този доклад дори не се взема под внимание димът от горящите градове и прахът от земните взривове. Американската група обаче веднага разбира значението на тези заключения и през 1983 година публикува своите резултати.
Според тях масираната размяна на ядрени ракети би покрила като минимум северното полукълбо, а вероятно и цялата планета, с гъст облак дим и прах, който ще потопи повърхността на планетата в пълен мрак за период от най-малко шест месеца и ще причини спадане на температурата във вътрешността на континентите с около 40 градуса Целзий (под точката на замръзване за който и да било сезон). А после, когато достатъчна част от дима и саждите се отдръпне от стратосферата и пропусне слънчевите лъчи, разрушаването на озоновия слой, причинено от термоядрените огнени топки, ще пропусне към Земята два-три пъти повече от вредните ултравиолетови лъчи. Това ще причини смъртоносни слънчеви изгаряния на намиращите се по повърхността човешки същества за по-малко от половин час и ще доведе до пълна слепота при други. Накрая учените завършват успокоително, че „ядрената война вероятно няма да бъде последвана от ледена епоха“.
Очакваните и приети последици от масиран ядрен конфликт вече включват по няколкостотин милиона загинали както в страните от НАТО, така и в тези от Варшавския договор плюс унищожението на преобладаващата част от световната индустрия и цялото художествено, научно и архитектурно наследство на човечеството. Остатъчната радиация и разрушаването на наличната инфраструктура се очаква да причинят такъв тотален срив на земеделието в северното полукълбо, че оцелелите след катастрофата постепенно биха умрели от глад и болести. Перспективата, която чертаят и от двете страни на конфликта, в никакъв случай не може да се нарече приятна, но според нея по-голямата част от човечеството ще оцелее, а повечето население в южното полукълбо ще остане на практика незасегнато. Вероятно новите велики сили – Южна Африка, Бразилия, Индонезия и Австралия – биха намерили начин да избегнат повторението на това преживяване поне няколко поколения напред. Във всеки случай, това няма да бъде краят на историята, макар че надали звучи успокоително за повечето американци и руснаци.
През април 1983 година се провежда симпозиум, на който четиридесет именити биолози обсъждат ефектите от предвижданите климатични промени след ядрена война върху живите същества. Те стигат до следното заключение:
Може спокойно да се очаква изчезването на повечето тропически видове животни и растения, както и повечето гръбначни от северното полукълбо, огромен брой растения и множество сладководни и морски организми… Дали и колко точно на брой хора ще успеят да устоят задълго на силно модифицираните биологични ареали, напълно различните климатични условия, високите нива на радиацията, разбитите селскостопански, социални и икономически системи, невероятния психически стрес и цяла плеяда други трудности, никой не може да каже със сигурност. Повече от ясно е, че само разрушенията в екосистемата, вследствие на една широкомащабна термоядрена война, биха били достатъчни, за да сложат край на настоящата цивилизация най-малко в северното полукълбо. Когато прибавим към това загиналите два милиарда души, общите средносрочни и дългосрочни последици от ядрената война предполагат, че в крайна сметка в северното полукълбо надали ще има оцелели хора.
Не по-маловажен е и фактът, че описаният тук сценарий в никакъв случай не се определя като най-жестокият, който можем да си представим, изхождайки от огромния ядрен арсенал в настоящия момент и всичко друго, което се замисля в непосредственото бъдеще. В най-реалистичния си вариант сценарият за последиците след ядрена конфронтация между двете велики сили би трябвало да включва глобални климатични промени, напълно достатъчни, за да причинят изчезването на хиляди животински и растителни видове от лицето на Земята – равносилни, та дори и по-силни от случилото се в края на геологичната епоха креда, когато измират и динозаврите, и множество други видове. Конкретно в този случай не е изключена и вероятността от изчезването на вида хомо сапиенс.
Тези изводи не включват основните физични процеси, които ще доведат до тези последици. Що се отнася до броя на ядрените оръжия, необходими за „постигането“ на подобен ефект, при „базовия сценарий“ на война, в която се взривяват пет хиляди мегатона ядрени оръжия, 57% от тях ще бъдат наземни детонации върху „твърди мишени“ –например ракетни силози, – а 20% – въздушни детонации над градски и индустриални цели. Толкова са напълно достатъчни. (Общото количество ядрен взрив, с който разполагат Съединените щати и Съветският съюз през 80-те е приблизително тринадесет хиляди мегатона.) Изчисленията се затрудняват от факта, че в издигналия се пласт, закриващ слънцето, ще има два основни компонента: прах от твърдите частици от почвата, превърнали се в пара по време на детонацията, и сажди от горящите градове, гори и тревни площи, подпалени при въздушните детонации.
За постигането на подобна димна завеса е необходим повече прах, отколкото сажди, затова ще бъдат нужни от две до три хиляди наземни детонации. Оказва се обаче, че точно такъв е броят детонации, който всяка от страните е предвидила за евентуалния си успешен първи ядрен удар срещу ракетните силози на другата. Следователно, в обстановката, царяща по време на Студената война, дори и един „превъзходно изпълнен първи ядрен удар“, който напълно би обезоръжил врага, без нападения над градовете и без ответни удари, би бил напълно достатъчен да предизвика ядрена зима. Милионите тонове сажди, отделени от горящите градове, биха произвели още по-голям ефект за образуване на димната завеса, особено ако огнените бури предизвикат огромни конвекторни колони, изтеглящи по-голямата част от саждите в стратосферата, където биха останали месеци наред – а в такъв случай само сто мегатона ядрен заряд върху сто града би бил напълно достатъчен. През следващите десет години дори Индия и Пакистан биха могли да се приближат до този праг, да не говорим пък, че е напълно нереалистично да си мислим, че градовете ще бъдат пощадени – в тях се намира прекалено голяма част от държавното ръководство, военното командване и индустриалните цели. Затова градовете със сигурност биха били поразени и изгорени.
В края на 80-те години се провеждат редица научни изследвания върху проблема „ядрена зима“, а основната хипотеза продължава да бъде валидна въпреки множеството официални опити за нейното дискредитиране. През 1990 година групата американски учени обобщава своите заключения в списание „Сайънс“. Там се казва, че „основните физични параметри на ядрената зима са потвърдени от няколко изключително авторитетни международни оценки и множество индивидуални научни проучвания“. В публикуваната си през 1990 година книга Карл Сейгън и Ричард Турко заключават, че в някои отношения ситуацията се оказва много по-лоша от първоначалните им оценки. Индустриалните, градските и петролните цели се характеризират с висока концентрация на лесно запалими материали върху относително малки площи. Поради тази причина глобалната ядрена зима би могла да бъде предизвикана само с няколкостотин детонации, та дори и по-малко… Всъщност, при не повече от стотина горящи града, дори и сериозната ядрена зима изглежда възможна. От 1990 година насам обаче не е направено нито едно проучване по този въпрос. Този факт е симптоматичен за тоталната загуба на интерес към темата за ядрената война след сриването на Съветския съюз – сякаш самите ядрени оръжия са били унищожени. Те обаче не са. Повечето от тях са все още сред нас, точно толкова смъртоносни, колкото са били винаги.
Засега се наслаждаваме на една проточила се почивка от реалността, че в нашата технологична ера конфронтацията между две велики сили означава ни повече, ни по-малко ядрена война. Освен ако не извършим някаква коренна промяна в настоящата международна система, военните сблъсъци между големи световни сили ще продължават да се случват в бъдещите десетилетия и столетия. А новите ядрени конфронтации – между Индия и Пакистан, между Израел и Арабските страни, а вероятно дори отново между настоящите велики сили – в някакво ново по рода си съюзническо политическо съзвездие – ще продължават да се разгръщат благодарение на доктриналните дисхармонии, културните недоразумения и технологичното високомерие, които белязаха първото голямо стълкновение. За съвременните велики сили вече е напълно невъзможно да постигнат каквато и да било полезна цел посредством войната, но както институциите им, така и техният манталитет продължават да твърдят, че бойните действия са право на избор.
Проблемът, пред който сме изправени, рано или късно щеше да се появи – войната е дълбоко вкоренена в нашата култура, но тя е смъртоносно несъвместима с напредналите в технологично отношение цивилизации. Седем десетилетия след Хирошима ние разполагаме с далеч по-точно и задълбочено разбиране за същността на съдбата си, в случай че не успеем да разрешим този проблем. За Алберт Айнщайн обаче същността на нашата дилема е очевидна още през 1945 година: Всичко се промени – с изключение на начина ни на мислене.•

Гуин Дайър