Деца народни има там …
10 март 1945
На 9.9.1944 година една партия идва на власт в името на антифашизма. Всъщност на власт е ОФ, където влизат звенари, земеделци, комунисти и социалдемократи. Всички знаят, че властта е установена от Червената армия и че тя стои зад комунистите.
В началото на 1945 година, 10 март става поредната знаменателна и трагична дата в историята на българското анархистическо движение, спомнянето на която е целта на тази статия.
На тази дата в Княжево се провежда национална конференция на ФАКБ. Основна задача на конференцията е да приеме проектопрограма за дейността на федерацията. В конференцията вземат участие малко повече от 100 делегати. Поради безкрайните обиски, арести, криене на книги и документи, у анархистите не са запазени категорични данни за състава на делегатите и за дневния ред. Спомени са оставили Илия Петканов, Христо Колев Големия, Стоян Цолов. Вероятно има останали и други следи, които засега не са ми известни. Христо Колев Велинов – Малкия е жив участник, тогава ученик. Подготовката и свикването на конференцията се извършват тайно, но откриването ґ е обявено публично. Съобщението до властите е, че на конференцията федерацията ще изработи отношението си към Отечествения фронт.
Конференцията се провежда в къщата на Валтер Ликурдо Адриани – анархист, италиански поданик, роден в България. Голяма част от делегатите са бивши затворници, концлагеристи, партизани, нелегални.
По време на изказването на първия делегат в дома нахлуват въоръжени милиционери. Всички са арестувани. В милиционерския участък в Княжево се извършва разпит. Войниците и учениците по-късно са освободени. Христо Велинов помни, че е държан 15 дни. Според някои от участниците, 86 делегати са откарани в Дома на слепите, превърнат във временен следствен затвор. Там ги държат без никакво обяснение. Обявяват 7 дневна гладна стачка в знак на протест срещу неопределеното си положение. Това смущава милиционерите, някои от тях бивши политически затворници.
Комендант на затвора е Стефан Китов, станал по-късно началник на лагера в Белене. Това, че са лежали преди известно време с Христо Колев Йорданов в Централния затвор, не му пречи да нанесе на последния жесток побой.
В Дома на слепите конференцията продължава при новите условия. Илия Петканов успява да създаде възможност за подаване на листчета между стаите. Вземат се следните решения:
Да продължи издаването на в-к „Работническа мисъл”. За главен редактор е избран Петър Лозанов от Лъджене (Велинград).
За секретар на федерацията е избран Манол Васев.
В Дома на слепите арестуваните престояват 50 денонощия, разпитвани от следователя Марин Гинев. След това без никакво обвинение 65 души, според Илия Петканов или 46, според Христо Колев Йорданов, са изпратени в концлагер край град Дупница до река Джерман. Останалите са освободени.
В лагера вече са въдворени няколкостотин души предимно за фашистки деяния. Началник на охраната е Гершанов, управител на лагера – Йордан Нешев, а домакин – Петър Гогов – изпечени биячи-садисти.
Имал съм щастието да познавам някои от делегатите на конференцията в Княжево. Бях близък приятел с Илия Петканов, Христо Колев Големия, Борислав Менков, Стоян Цолов, Желязко Петков, Ангел Бирников. Познавах бай Стефан Тонев. Толкова ум, толкова човещина, такова обаяние имаше у всички тях! И срещу тях – Гершанов, Нешев, Гогов. Лилипути бият великани! Кога толкова бързо озверяха тези хора?
Спомняйки си с омерзение за биячите, аз още не спирам да се учудвам на идеолозите на тези отношения, на създателите на концентрационните лагери! Какъв морал са имали шефът на ДС Руси Христозов, министърът на вътрешните работи Антон Югов, Цола Драгойчева и сие, които нареждат преследването и унищожаването на хора с различни убеждения, но с които са били заедно в лагери месеци преди това. Колко мръсотия може да се таи в душите на новите функционери на властта, за да предложат на антифашистите-анархисти от величието на Манол Васев, Иван Рачев, Трухчо Трухчев, Стефан Тонев, Илия Петканов, Борислав Менков и др. да подпишат декларация, че повече няма да се занимават с фашистка дейност! Такава нелепост могат да сътворят само най-достойни ученици на Сталин и Георги Димитров.
Лагерът край река Джерман е първият, в който са задържани антифашисти. С него се слага началото на българския Гулаг. Някои от анархистите са освободени след 3, а по-голямата част след 6 месеца. Представителите на другите партии от ОФ са мълчали гузно.
Разказван ми е следният случай за този лагер. Вечер, връщайки се под строй от работа, групата арестанти анархисти подминава окъсана старица с наръч дърва на гръб. Скоро след това край тях минава файтон с охранена дебела жена, облечена в скъпи кожи. От групата се чува глас: „Дотогаз, докато има такива картини, затвори ще има и ние ще бъдем във тях!” Милиционерът смутен пита: „ Ама, чакайте, бе, хора, какви сте вие?” „Анархисти,” му отговарят.
А аз като малко дете слушах едно стихотворение, написано от баща ми, също анархист, което започваше така:
„Деца народни има там, запрени на десети март!”
К. Зяпков
