Из „Революционния катехизис“ на Бакунин

печат
» » » продължава от миналия брой

Поради факта, че децата – особено малолетните, – все още не са в състояние да контролират напълно съзнателно своите действия, принципът на настойничество и авторитет, които трябва да бъдат напълно премахнати от обществото, все пак ще намери естествено приложение във възпитанието и образованието на децата. Авторитетът и настойничеството обаче трябва да бъдат наистина хуманни, разумни и напълно освободени от всякакви теологични, метафизични и правни предразсъдъци; те ще трябва да изхождат от позицията, че от раждането никое човешко същество не е нито добро, нито зло и че доброто, тоест любовта към свободата, съзнанието за справедливост и солидарността, култът – или по-скоро навикът и уважението – към истината, разума и труда не могат да се развиват в човека по друг начин, освен чрез рационалното възпитание на основата на уважението – както на теория, така и на практика – към разума, справедливостта и свободата. По този начин единствената цел на този авторитет трябва да бъде да подготви всички деца за свобода. Тази цел може да се постигне само ако авторитетът постепенно намалява, свежда се „до нула“ и отстъпва своето място на инициативата на децата, когато те наближат зряла възраст. Образованието трябва да обхваща всички отрасли на науката, техниката и промишлеността. То трябва да бъде както научно, така и професионално, общо – задължително за всички деца – и специално – съобразно желанията и наклонностите на всяко от тях, – така че всеки юноша и девойка, когато напуснат училище и достигнат пълнолетие, да бъдат еднакво подготвени както за умствен, така и за физически труд.
След като приключи настойничеството и бъдат признати от обществото за свободни негови членове, младите хора свободно ще могат да решават дали да се включат в трудовите съюзи, или не. Всички те, по необходимост ще пожелаят да се включат в тези сдружения, тъй като с премахването на правото на наследство и прехвърлянето на цялата земя и средствата за производство в международна собственост – или по-скоро в собственост на световната федерация на свободните работнически съюзи – няма да има повече място или възможност за конкуренция, тоест за съществувание чрез отделен, частен труд.
Никой вече няма да може да експлоатира труда на други хора; всеки ще трябва да работи, за да живее, и всеки, който не желае да работи, ще бъде свободен да гладува до смърт, освен ако не намери някакъв съюз или комуна, които биха се съгласили от съжаление да го издържат. В този случай обаче по всяка вероятност ще бъде признато за съвсем справедливо да не се дават на този човек каквито и да било политически права, щом като той, въпреки че е трудоспособен, предпочита, без да се срамува, да живее като паразит за сметка на труда на други хора, тъй като няма да има друга основа за придобиване на политически и социални права, освен трудът, извършван от всеки отделен член на обществото. Случаи от този вид обаче могат да възникнат само през преходния период, когато за съжаление все още ще има много индивиди, израснали при съвременния ред на несправедливост и привилегии, които не са възпитани в съзнание за справедливост, истинско човешко достойнство и навика да се работи. По въпроса за тези личности едно революционизирано или революционно общество ще се изправи пред болезнената дилема: или да ги принуди по някакъв начин да работят, което би било деспотизъм, или да се остави да бъде експлоатирано от безделници, което би било нов източник на развращаване на цялото общество.
В едно общество, организирано на началата на равенството и справедливостта, които са в основата на истинската свобода, при рационална постановка на възпитанието и образованието и под натиска на общественото мнение, което не може да не презира лентяите, тъй като се основава на уважение към труда, трябва да се надяваме, че в такова общество безделието и паразитизмът ще станат невъзможни. Ако обаче има редки случаи на паразитизъм, като изключение, те с право ще бъдат разглеждани като особен вид заболяване, което ще се лекува в болниците.
Само децата – докато навършат определена възраст и след това само дотолкова, доколкото ще бъде необходимо да им се даде време да придобият знания и да не ги претоварват с прекомерна работа, – инвалидите, възрастните хора и болните могат да бъдат освободени от труда без увреждане на човешкото им достойнство и без да се засягат техните права на свободни граждани.
XIX. В интерес на пълното си икономическо освобождение работниците ще трябва да искат пълното и окончателно унищожаване на държавата с всички нейни институции.
Бележка 1. Какво е държавата? Това е историческа организация на принципа на власт и настойничество, божествени и човешки, над масите в името на някаква религия или на изключителните привилегии на една или повече класи собственици в ущърб на милиони работници, чийто принудителен труд жестоко експлоатират. По този начин завладяването, залегнало в правата на собственост и лично наследяване, е основа на всяка държава.
Експлоатацията на труда на народните маси в полза на собствениците, осветена от църквата в името на някакво измислено божество, което поповете непрекъснато принуждават да приема страната на по-силните или по-ловките, е това, което се нарича право. Развитието на благосъстоянието, удобствата, разкоша и изискания и извратен ум на привилегированите класи, развитие, чиято предпоставка е нуждата и невежеството на огромното мнозинство от народа, се нарича цивилизация. Организацията, която гарантира съществуването на цялата тази съвкупност от исторически несправедливости, е държавата.
Ето защо работниците трябва да желаят унищожаването на държавата.
Бележка 2. Държавата, която неизбежно се основава на експлоатацията и поробването на масите и като такава угнетява и нарушава всяка свобода на народа и всяка справедливост, неминуемо трябва да бъде груба, грабителска, хищна и да се стреми към завоюване. Държавата – всяка държава, без значение дали е монархия, или република – е отрицание на човечността. Тя е отрицание на човечността, защото, като изтъква за своя най-висша и абсолютна цел патриотизма на своите граждани, тя поставя, съгласно самата си същност, над всичко на света интереса на собственото си самосъхранение, силата вътре и нейното разпространение навън чрез войните. Така държавата отрича както личните интереси и човешките права на своите поданици, така и правата на чужденците, като по този начин нарушава всемирната солидарност между народите и хората и ги тласка извън справедливостта, извън човечността.
Бележка 3. Държавата е по-малкият брат на църквата. Държавата не може да осигури никаква реална основа за оправдание на съществуването си, освен някаква теологична или метафизична идея. По природа враждебна на човешката справедливост, тя неизбежно трябва да се основава на теологична или метафизична фикция. В античния свят дори не е имало понятие за нация или общество, тъй като обществото е било изцяло погълнато и поробено от държавата, а всяка държава е извличала своето начало и право на съществувание и господство от някакъв бог или цяла съвкупност от богове, които са се считали за изключителни покровители на една или друга държава. В древния свят човекът е бил непознат; самата концепция за човечество не е съществувала. Имало е само граждани и роби. Ето защо в този стадий на цивилизация робството е било естествено явление и необходима основа за свободата на гражданите.
Когато християнството унищожава езическото многобожие и провъзгласява единния бог, на държавите се налага да прибягнат до светците от християнски рай: всяка християнска държава има по един или няколко свои светии покровители и закрилници пред лицето на господа бога, който по този повод вероятно неведнъж се е озовавал в много затруднено положение. Освен това, всяка държава все още намира за нужно да обявява до ден днешен, че господ бог я пази по свой особен и изключителен начин.
Метафизиката и науката за правото, на теория основаващи се на някаква абстрактна обща идея, а в действителност – на класовите интереси на имащите, също се опитват да намерят рационална основа за оправдаване на съществуванието на държавата. За тази цел те прибягват до фикцията за някакво всеобщо негласно споразумение, теорията за обществения договор или фикцията за обективната справедливост и общото благо, осъществявани по думите им от държавата. Според якобинските демократи целта на държавата е да способства за тържеството на всеобщите, колективни интереси на всички граждани над егоистичните интереси на отделните индивиди, общности и региони. Държавата според тях е всеобщата справедливост и колективният ум, които тържествуват над егоизма и тесногръдието на отделните хора.
Следователно държавата, с факта на своето съществувание, все едно твърди, че отделните хора са неразумни, не могат да организират обществения живот, не са способни да се издигнат над частните си интереси. Затова на помощ идва държавата, която в името на така наречената свобода за всички – в действителност просто потискаща абстракция, извлечена от отрицанието или ограничаването на правата на отделните хора – се основава върху фактическото робство на всеки. Всяка абстракция обаче може да съществува само дотолкова, доколкото е поддържана от реалния интерес на реални същества от нея; в това отношение абстракцията „държава“ наистина представлява съвсем реален интерес на господстващите имотни, експлоатиращи класи, наричащи се интелигентни, защото в името на тази абстракция те принасят систематично в жертва интересите и свободата на поробените маси в изгода на привилегированото малцинство.
Бележка 4. Патриотизмът е политическа и държавническа добродетел и страст. •

Авторизиран превод на Георги Константинов


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *