Професионалният затворник Рене

Двадесет и първи век предизвика с идването си какви ли не страховити идеи за нова апокалиптична ера, а творците, деца на европейската цивилизация осъзнаха, че вече няма нищо неизказано, ненаправено или ненаписано от техните предци. Всичко е вече създадено, но не и животът – той се твори и ражда непрестанно. Нашият живот е винаги нов, лично наш и неповторим. Всеки ден е различен. Неслучайно документалното кино претърпя изключителен прогрес през последните години. В момента сме свидетели не просто на възход на документалистиката. Днес в Европа документалните филми са в много отношения по-интересни от игралните. Наскоро критиците и публиката почти погребаха българското кино, обаче точно тогава се появиха „Животът е прекрасен, нали?“ на Светослав Драганов, „Георги и пеперудите“ на Андрей Паунов, „Бургас на Таралежков“ на Митко Таралежков и още прекрасни ленти от млади режисьори, опровергаващи целия негативизъм. В тази връзка 13-тият „София филм фест“ за първи път организира документален конкурс. Благодарение на това видяхме филма „Рене“ на Хелена Тржещикова, „заснела повече от 40 документални филма, преди всичко засягащи човешките взаимоотношения, социалните проблеми и проблемите на жените“ според уебсайта на организаторите. Нямах представа, че ще видя такъв изключителен филм като „Рене“. Той е съвсем нов, завършен е през 2008 година. Не знаех много за режисьорката Хелена, нито за уникалните възможности на документалистиката преди този филм. Може би мислех, че зная нещо за документалното кино, но се оказа друго. Не знаех, че духът на Селинджър и Силитоу, на сърдитите млади хора и тоталния нихилизъм, бунта срещу всичко и нищо, може да бъде толкова жив. Не знаех, че още има бунтовници без кауза. Филмът е сниман в продължение на години – близо четиринадесет – и разказва за съдбата на един „професионален затворник“ – Рене Плашил. В момента живее в Чехия, вероятно пак е в затвора. Неговият избор е да бъде там. След всяка излежана присъда Рене излиза за малко и, разбира се, съвсем целенасочено извършва дребни кражби, за да се върне обратно там.

Рене е дете от обикновено семейство. Е, да, малко объркано семейство – родителите му са разведени, бедни, карат се постоянно, имат още две деца освен него и явно не обръщат нужното внимание на твърде чувствителното момче. Майка му го обича, страда за него, но не може да проумее защо Рене не е възхитен и благодарен, че е купила нов цветен телевизор. Познато ли ви е!? Необичайното е във волята и духа на този човек. Когато става тинейджър, той вече не понася подмятанията на баща си, че без него е нищо, че не може да бъде самостоятелен и не е истински мъж. Напук извършва дребна кражба. Както обяснява още в началото, преди 14 години, когато застава пред камерата на своята братовчедка за първи път, краде, за да „покаже на баща си, че има собствени пари“. Виждаме героя на Виктор Юго от „Клетниците“ в малко по-друга светлина, но на живо пред очите ни. Той пораства и от млад бунтар се превръща в заклеймен престъпник. Кражбата го праща в чешки затвор за малолетни още по времето на социализма. Излъчването на Рене е силно. Честна дума, отначало мислех, че това не са документални кадри, а игрална възстановка, но малко по малко осъзнах, че това не е актьор – видях го как остарява, как системата го съсипва, но най-после видях как той все пак я изиграва по свой начин. Рене отказва да се бори, той знае, че битката му е загубена и не живее в романтичния роман на Юго, отказва да стане „добър“. От разсъжденията му разбираме, че той не краде, за да се върне в затвора, защото затворът му липсва, а защото се чувства по-сигурен там. Казва, че „вътре“ нещата са прости, а навън за него е твърде сложно. През цялото време Рене не спира да чете литература, прочита библиотеките на своите затвори, но не е очарован, нито възхвалява хуманизма. Започва да пише, но не е амбициозен, само иска да прави нещо – явно му се отдава.

Годините минават, Хелена успява да издаде книгите на Рене. Той става популярен, но му е смешно, не е особено щастлив или горд. Сега той е на 34 години и сам казва, че е твърде смутен. Животът му бавно си отива в тези затвори. Колко „бунтовници без кауза“ са минали по този път и още са на него? Къде е изходът?! Кога ще дойде края на порочната система?! Кой ще нареди пъзела, за да разберем как да спасим краткото време на земята, не за нас, а за бъдещите поколения!? Някои хора знаем отговора – в безвластието и анархизма. Но колко ли още „вещици трябва да изгорят“, домове да бъдат разрушени и животи съсипани? В края на филма виждаме как Рене променя татуировката от „Fuck freedom“ на „Fuck people“, защото казва, че ние хората правим света. И е прав – ченгетата, политиците, военните, съдията, пратил едно хлапе на толкова години каторжен труд за дребна кражба-игра, не са извънземни или животни. Те са хора като нас. Рене често разсъждава за онзи съдия, който го е осъдил, и се пита знаел ли е какво прави. Знаел ли е, според вас?

Чичката