Смелост, приятели! Да живее Анархията!

121 години от гилотинирането на Емил Анри

Откъс от защитната реч на анархиста Емил Анри произнесена пред парижкия съд, 1894 г.

„Господа съдии!

…Единственото, което искам, е да обясня своите действия и разясня причините, които ме подбудиха да ги извърша.

Отскоро станах анархист. Едва през 1891 г. се присъединих към революционното движение. Дотогава бях част от една среда, изцяло напоена от съвременната нравственост. Поставен в тази среда, бях свикнал да уважавам отечеството, семейството, властта и собствеността.

Възпитателите на съвременното поколение обаче забравят твърде често, че животът с неговите борби, несправедливости и престъпления сам отваря очите на невежите и им показва действителността.

Това се случи и с мен. Казвах си, че животът е лесен и вратите му са широко отворени за интелигентните и енергични хора – опитът ми доказа, че само безсрамниците и блюдолизците сядат на неговата богата трапеза. Вярвах, че обществените учреждения почиват върху равенството и справедливостта, а видях около себе си само хитрост и лъжа.

Всеки нов ден откъсваше от мен по една излишна илюзия. Накъдето и да обръщах своя поглед, виждах все едно и също: радост и наслаждения при едни, скръб и немотия при други.

Скоро разбрах, че великите думи като чест, дълг, саможертва, които бях научен да почитам, не са нищо друго освен маска, която прикрива най-срамните мръсотии.

Фабрикантът, който създава колосално състояние от труда на своите работници, които в същото време търпят ужасни нужди, се счита за честен човек;

Депутатите или министрите, всякога готови да се продадат – за отдадени на общественото благо.

Офицери, които стрелят срещу седемгодишни деца – за хора, които са изпълнили своя дълг, а министър-председателят ги поздравява в парламента.

…Достатъчно е да кажа, че станах враг на това общество, което считах за престъпно.

За кратко време бях привлечен на страната на социализма, но бързо напуснах тази партия. …Видях, че социализмът всъщност не изменя нищо от съществуващия ред на нещата; той запазва принципа на властта, а този принцип – каквото и да казват онези, които наричат себе си свободомислещи – не е нищо друго освен остатък от вярата във висшата сила.

Чрез науката се запознах с действащите сили на природата. Станах материалист, безбожник – узнах, че вярата в Бог се отстранява от съвременната наука като непотребна вече.

Но, каква трябва да бъде новата нравственост, която е в хармония с природните закони и която има за цел да промени стария свят и да направи човечеството щастливо?

Тогава се срещнах с няколко другари анархисти. По-добри хора не бях виждал преди. Още в началото ме привлякоха техните нравствени принципи. Исках да се сближа с тях. Пълната им искреност и дълбокото презрение към всички предразсъдъци ми допаднаха и поисках да се запозная с идеала, който бе направил тези хора тъй неприличащи на онези, които бях срещал по-рано.

Тази идея намери в мене почва, напълно подготвена от моите собствени наблюдения и размишления. Благодарение на нея моите мисли, неясни и объркани дотогава, приеха определена форма – аз станах анархист.

…Руският революционер Херцен е казал: „Едно от двете: или ще наказваме и ще вървим напред, или ще прощаваме и ще буксуваме насред пътя…“

Ние не искаме да прощаваме, нито да буксуваме насред път, а да вървим напред, докато революцията – цената на нашите усилия – не увенчае нашето дело, като създаде един свободен свят.

В тази безпощадна война, обявена от нас на буржоазията, ние не искаме за себе си милост. Ние убиваме, но и сами знаем как да мрем.

Равнодушно чакам вашата присъда. Зная, че моята глава не ще падне последна. Ще паднат и други, защото тези, които умират от глад, започват вече да намират пътя към кафенета като „Терминюс“. Към кървавия списък на нашите мъртви вие ще добавите и нови имена. Но и на вашето царство скоро ще му видим края…

Бесихте ни в Чикаго, клахте ни в Германия, трошихте ни костите в Херес, стреляхте по нас в Барселона, качвахте ни на гилотината в Париж – но никога няма да унищожите анархизма.

…Той е навсякъде, неуловим е и накрая ще ви затрие. •

Емил Анри

Емил Анри е роден на 26 септември 1872 г. в Барселона, Испания. Произхожда от богато семейство, проявява се като блестящ ученик, има възможност да следва във Висшето политехническо училище, където учат много от децата на френската управляваща класа.

Вместо това, той започва да обикаля различни градове на Франция, работи мръсна и зле платена работа. Заминава за Венеция, където изучава часовникарския занаят. По-късно това ще му бъде от полза при направата на бомби със закъснител.

За бомбата, заложена в парижкото кафене „Терминюс“, Емил Анри е заловен от полицията. Властите го осъждат на смърт. На 21 май 1894 г. е гилотиниран. Неговите последни думи също стават послание: „Смелост приятели! Да живее Анархията!“