Права и свободи

печат

307-398-lgbt-hora-sofiia-prajd-tolerantnost-diskriminaciia-choveshki-prava-evropejski-syiuz„Правата“ са винаги здраво споени със задължения към държавата, към управляващата класа, към налаганите от нея закони

Правата на човека се разбират днес като възможност да постъпваме така, че да си осигурим и поддържаме необходимите условия за живот. Върху това определение стъпват и законовите системи на държавите, същото е в основата на формалното съглашение между представителите на правителствата на различни страни, наречено „Всеобща декларация за човешките права на ООН“.

За първи път понятието „човешки права“, като нещо полагаемо по рождение на всеки, се оформя в английската Велика харта от 1215 г., следва дълъг път на развитие до френската Декларация на правата на човека и гражданина от 1789 г. Акцентът винаги е върху политическите права, правото на собственост. През ХІХ век се добавят неприкосновеността на личността, избирателните права и равенството пред закона. Като такива, тези права са винаги здраво споени със задължения към държавата, към управляващата класа, към законите, които тя приема и налага на всички останали.

Задълженията по този начин ограничават правата. В чий интерес? Винаги се твърди, че в „интерес на обществото“, но лесно се вижда, че интересът тук е този на държавата. Нещо повече – правата са скачен съд със задълженията и неспазването на последните води до потъпкването на първите, съвсем според текстовете на закона.

През ХХ век, в резултат на борби на онеправданите, правата са разширени със социални и икономически, каквито са правото на труд, на обединение в профсъюзи, на почивка, социално подпомагане, пенсия по нетрудоспособност, лимит на работното време и други. И отново тези права са поставени в зависимост от спазването на законите, които ограничават същите права. Просто казано, когато гражданите не спазват законите, държавата ги принуждава насила „да влязат в правия път“, като за наказание ли лишава от редица „изконни, вродени“ права – например като вкарва непослушните в затвора.

Втората световна война глобализира нормативите за човешките и гражданските права, но продължи да ги сковава с условието за лоялност към институциите и практиките, които реално влошават условията за живот и оставят човек да се оправя и търси начини да просъществува на по-ниско ниво. От друга страна, правомощията на държавата не страдат, когато тя пренебрегва задълженията си към гражданите, които сама е декларирала. Гражданинът е лишен от свободата да упражни насилие спрямо държавата в отговор на упражненото от нея насилие спрямо него. Да, Декларацията за  права на ООН предвижда правото на гражданина за съпротива, „когато всички други средства са изчерпани“. Това е параграф 22 – само държавата решава дали „всички средства са изчерпани“. Тоест тя лишава човек от възможността да си осигурява условия за нормален живот в отговор на недоволството му от законите, които правят тези условия незадоволителни. Нарушаването на законите винаги е сигнал, че тези закони вредят на желанията на хората, нарушават естествените им права, но пак според същите закони съпротивата е престъпна. Имало си било ред на промяна, която почти никъде не става чрез прякото волеизявление на народа. Така задълженията се оказват по-привилегировани от правата.

Огромен дял от законите гарантират правото на собственост, уреждат човешките взаимоотношения и само малка част постулират наказания за посегателство срещу личността,… но от други личности, докато на институциите това е позволено. Правата на държавата се оказват по-високи от правата на личността. Държавата, дори да наруши своите задължения, запазва правата си непокътнати.

Възможно ли е приемане на такива закони, които да „възстановят“ баланса?

Не. Първо, няма какво да се „възстановява“. Законите винаги са били и са въплъщение на „нарушен баланс“. Второ, самата логика на законността се състои в привилегии за институциите, дискриминация на народа. Свобода на държавата да върши каквото намери за добре, включително да съди сама себе си, и несвобода за поданиците ѝ, задължени чрез заплаха от насилие да се подчиняват на държавата.

Механизмът за „поправяне“ на несправедливостта, наречен „избори“, е конструиран така, че евентуално да накаже отделни персонажи, използвали институциите по време на управлението им, но не и да лиши институциите от техните привилегии (и вратички за злоупотреби). Този механизъм е периодичен и дори когато временно сдържа произвола на институциите, в течение на мандата те си го наваксват. Има много техники за осъществяване на наваксването, заобикаляйки разумно звучащи, но на дело нарочно безсилни закони, чиято роля е да служат за залъгалка. Единствено прякото самоуправление на населението изчиства проблемите с произвола, защото при самоуправлението институциите нямат никакви правомощия над правата на гражданите. Прякото самоуправление изработва обществени правила, но това вече не са закони, които се нуждаят от спазване чрез принуда.

Само че и най-последователното пряко самоуправление остава половинчато, когато то не включва прекия контрол и стопанисването на собствеността в интерес на всички граждани. Очевидно е, че притежателите на собственост винаги имат повече възможности да наложат своите интереси, да си осигурят и поддържат удобните за тях условия за живот, което винаги става за сметка на условията, с които трябва да се примиряват гражданите без собственост. Дори цялата собственост да бъде разделена „по равно“ (макар да не е ясно по какви критерии би могло да стане по справедлив или най-малкото равностоен начин) основаната върху конкуренция стопанска дейност в кратки срокове ще лиши от собственост мнозинството. Богатството ще се натрупа у малцинството, при това почти никога в зависимост от трудовите и творчески умения на конкретните хора, а единствено според способностите им да организират нещата в собствена егоистична изгода. А това, погледнато без пристрастия, е асоциално поведение, активен паразитизъм, за разлика от пасивния, каквито са обикновената просия и дребните, лишени от смелост кражби. С други думи – системата дава предимство на разбоя, на грабежа, на крайната форма на несолидарност, докато солидарността е дълбок човешки инстинкт, благодарение на който обществото е просъществувало от зората на историята до ден днешен, въпреки поощряването на асоциалното поведение.

Веднага щом се появи имущественото неравенство, прякото самоуправление блокира, собствениците превръщат институциите за решаване на конкретни проблеми в органи на властта. Получава се познатата ни картина: институции с повече права над населението и по-малко задължения към гражданите от една страна, от друга – граждани с уязвими права да живеят както намерят за добре и повече задължения да се подчиняват да държавата.

Ето защо анархистите не приемаме сегашните форми на собственост, ето защо противопоставяме на правата (отпуснати от държавата срещу лоялност към нейните действие) безусловната човешка свобода, тоест възможността всяка личност да постъпва мотивирана от съвестта си, без ограниченията на страха от обществено наказание или неодобрение, освен ако последното не е изразено от приятел. •

Шаркан

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *