История на анархизма
» » » продължава от миналия брой
След военнополицейското унищожаване на анархизма в новосформирания СССР, в емиграция възникват две анархистически тенденции. Първата – платформизмът – е отразена в анархистическото списание „Дело Труда“, издавано от група руски изгнаници, сред които е Нестор Махно. Основната им цел, както пише нейният идеолог Петър Аршинов, е да създадат нейерархична партия, която да предложи „обща платформа на нашите сили, основана на колективната отговорност и колективните методи на действие“. Те смятат, че липсата на истинска организация е основната причина, поради която анархизмът търпи поражение в борбата си с болшевизма. Платформизмът има претенциите да изработи стратегия на класовата борба въз основа на възгледите на Бакунин и Кропоткин. Платформата предизвиква остри спорове сред международното анархистическо движение. Сред нейните противници е и италианският бакунист Ерико Малатеста. Другата тенденция, която се очертава като организационна алтернатива на платформизма, и също има сходства с партийната структура, е изработена от интелектуалеца анархист Волин – един от най-известните противници на платформизма. Днес тя е известна под названието синтез на анархистическите течения и е организационна основа на Френската анархистка федерация.
По време на германската революция от 1918–1919 г. анархистите Густав Ландауер и Мюзам заемат важни ръководни позиции в революционните съвети на Баварската съветска република. В Италия, преди завземането на властта от Фашистката партия на Мусолини, USI (Италианският синдикален съюз) има над половин милион членове. Той изиграва важна роля в историческите събития, известни като „Двете червени години“ и „Червената седмица“. В последния случай монархията е свалена и реставрирана от „Дучето“.
В Мексико, в началото на ХХ век е създадена Мексиканската либертарна партия. Под ръководството на анархокомуниста Рикардо Флорес Магон, чийто лозунг е „Земя и свобода“, тя провежда серия от военни операции, довели до завладяването и окупирането на определени райони и градове в Долна Калифорния. Списанието на Магон „Рехенерасион“ („Обнова“) има значителен принос за Мексиканската революция от 1917 година и помага на градските работници да се насочат към анархосиндикализма. То оказва съществено влияние върху революционното движение на Сапата и Панчо Виля.
Фердинандо Никола Сако и Бартоломео Ванцети са революционни анархисти и италиански емигранти в Съединените щати, осъдени за участие във въоръжен грабеж и убийство на двама души през 1920 г. След скандален процес и поредица от обжалвания те са осъдени на смърт и екзекутирани на 23 август 1927 г. След делото на Сако и Ванцети, въпреки протестите в световен мащаб и уводните заглавия в медиите, анархистическото движение и синдикатът „Индустриални работници на света“ в САЩ са подложени на жестоки преследвания, от които не могат да се възстановят до наши дни.
Възходът на фашизма
След Първата световна война Италия става свидетел на първите схватки между анархисти и фашисти. Италианските анархисти изиграват ключова роля в създаването на антифашистката организация Arditi del Popolo („Дързостта на Народа“ или AdP), която е най-силна в областите със силни анархистически традиция. Те успяват да постигнат известни успехи в своята дейност, като отблъскват черноризците фашисти на Мусолини от анархистическата крепост Парма през август 1922 г. След като Социалистическата партия подписва договор за умиротворяване с фашистите, AdP, със своите пролетарски бойци анархисти и над двадесет хиляди членове в 144 секции, се оказва сама срещу настъпващия фашизъм. Италианският анархист-ветеран Луиджи Фабри е един от първите теоретици-критици на фашизма и го нарича капиталистическа „превантивна контрареволюция“. Двамата италиански анархисти Джино Лучети и Антео Замбони за малко не успяват в своя опит за покушение над Бенито Мусолини. Италианските анархисти формират различни партизански групи по време на Втората световна война.
Във Франция, където крайнодесните лиги са близо до въстание през февруари 1934 г., анархистите са разделени на две. Едната тенденция е за сключване на пакт с политически партии и създаване на единен фронт за антифашистка политика, а другата се противопоставя и отхвърля единофронтовството. В Германия нацистите се разправят най-напред с анархизма, за да завземат властта. Освен в Испания, никъде другаде анархистическото движение не успява да окаже трайна съпротива на различните фашистки режими в цяла Европа.
В Испания Националната конфедерация на труда (или CNT) отказва да се присъедини към Народния фронт. Въздържането на техните привърженици през 1931 година води до изборната победа на десницата. През 1936 г. CNT променя тактиката си и гласовете на анархистите помагат за връщането на Народния фронт на власт в замяна на освобождаването на близо 30 000 анархисти от затворите.
Испанската революция
Испанската революция от 1936 г. е първият и единствен път, когато свободният комунизъм – или анархокомунизмът – се превръща в категорична реалност. Той се изгражда от работниците и селяните в земите със силно анархистическо движение в Испания, което датира от 19-и век. Анархистическите групи се радват на широка социална подкрепа, особено в Барселона, Арагон, Андалусия и Леванте. Анархизмът там е здраво свързан със синдикализма от създаването на Националната конфедерация на труда (CNT) през 1910 г. Тя декларира, че нейната цел е свободното комунистическо общество и организира стачки в цяла Испания. Федерацията на анархистите от Иберийския полуостров (FAI) е създадена по-късно, през 1927 година, за да съхрани анархистическата ориентация на CNT в тежките условия на диктатурата на Мигел Примо де Ривера в борбата ѝ срещу работническите движения. Неслучайно я наричат „желязната ръка“ на Конфедерацията. Втората испанска република, обявена през 1931 г., довежда на власт буржоазния републиканско-социалистически фронт. Вместо големите надежди сред членовете на CNT (главно сред привържениците на постепенния прогрес) новото правителство продължава потушаването на работническото движение. Бойните акции на FAI срещу патроната и властта засилват влиянието на анархистите върху CNT.
През 1936 г. Народният фронт (електорален съюз на стремящите се към властта лявоориентирани буржоазни и социалистически партии) печели изборите с подкрепата на CNT, която този път не призовава работниците да бойкотират изборите. Няколко месеца по-късно бившата управляваща класа отговаря с опит за държавен преврат, който довежда до Гражданската война в Испания (1936–1939). В отговор на въстанието на фашизираната армия, вдъхновеното от анархистите движение на селяни и работници, подкрепено от въоръжени бойци, поема контрола върху градските и големите провинциални райони в Испания, където селяните завземат земите на латифундистите и църквата и създават колективи и комуни. Барселона е мястото на най-драматичните промени – работниците разрушават буржоазния „ред“, завземат предприятията, кооперират услугите и изравняват правата и свободите между половете. Новосъздадената анархофеминистка организация на Свободните жени (Mujeres Libres) играе най-активна роля в социалното преобразяване на Барселона. Тази метежна култура вдъхновява притеклите се на помощ на революцията доброволци от цял свят като Джордж Оруел. Предприятията и фермите са колективизирани и условията на труд значително се подобряват. В провинцията, особено в Арагон, парите са премахнати и икономиката е колективизирана. Селата се управляват от народни събрания чрез пряка демокрация, без да се принуждават селяните и ратаите да се присъединяват към нея. „Колоните“ на анархистическата милиция воюват без фелдфебелска дисциплина и военни звания и въпреки недостига на оръжия и боеприпаси, постигат значителни успехи по фронтовете на гражданската война.
В създалата се ситуация анархистите от CNT-FAI, след неуспеха на преврата от юли, се изправят пред съдбоносна дилема през 1936 г.: или да продължат борбата си срещу държавата и капитала, или да се присъединяват към така наречените антифашистки леви партии и да влязат в правителството на „народния фронт“. Вместо да го разстрелят, те избират колаборацията с последното и през ноември 1936 г. четирима членове на CNT-FAI стават министри в кабинета на бившия синдикалист Франсиско Ларго Кабалеро. Това е оправдано от пленума на CNT-FAI като „историческа необходимост“, с която „отговорните анархисти“ отлагат Социалната революция за след войната или… до второ пришествие. Това решение не е съгласувано с базата и е взето през главите на испанските работници и селяни, макар че редица видни и не толкова видни анархисти не са съгласни с него нито по принцип, нито като тактически ход. През ноември 1936 г. известната анархофеминистка Федерика Монтсени – първата жена в испанската и анархистическата история станала министър – и още трима други, сред които и членът на бойната група „Носотрос“ Хуан Гарсия Оливер, се наместват в министерските кресла.
В хода на събитията анархистите започват да губят своите позиции, защото работници и селяни се чувстват предадени. Те са призовани да участват във война, която не е тяхна. Това е войната на довчерашните и утрешните им експлоататори и палачи. Така, още преди победата на фашизма през 1939 г., поради колаборационистката си политика анархистите губят своето влияние сред масите и в ожесточената борба със „съюзниците“ и най-вече със сталинистите, които контролират разпределението на военната помощ за републиканската кауза, изпращана от Съветския съюз, изоставят една след друга своите принципни позиции. Ръководените от сталинисти „интербригади“, заедно с изпратените от Москва чекисти и с министрите-“социалисти“ и „републиканци“, започват да разтурят анархистическите колективи и комуни, избиват и преследват не само дисидентите марксисти от POUM, но и анархисти и синдикалисти. Сталин предпочита победата на Франко пред тази на Социалната революция, която ще го разобличи. Борбата между анархисти и сталинисти се засилва през майските дни на 1937 г. в Барселона. Това е последният шанс да се ликвидира сталинската контрареволюция в Испания. Министрите-анархисти извършват ново предателство, като призовават работниците да сложат оръжие и да се върнат на работните си места…
Може да се спори дали причината за тези поражения е в наивността на анархистическите теоретици от 19-и век, които смятат, че държавата и капитализмът са узрели да бъдат унищожени, или в социалния контекст, който не позволява на анархистите да реализират своя социален проект. Няма съмнение обаче, че тяхната критика на авторитаризма изобщо и на марксизма в частност се оказва в крайна сметка правилна, тъй като светът през 20-и век се обръща към тоталитаризма – към болшевизма и фашизма, – от чиито победи изгубва революционната перспектива за цяло столетие… •
(следва)