Фестивалът на анархистката книга в Лондон

Фестивалът на анархистката книга в Лондон се превърна в едно от най-значимите и най-представителни анархистки събития в света. Имах щастието да го посетя през есента и да почерпя опит и наблюдения от първа ръка. Хиляди хора посетиха фестивала и обогатиха знанията си за анархизма и положението по света. За съжаление тази година чудесното събитие беше така помрачено от добре познатото и у нас сектантство, че след 36 години редовни фестивали организаторите решиха да си починат. Мисля, че е добре да си извадим поуки от опита на приятелите ни на Запад, за да не повтаряме грешките им.
Финансирането става с дарения и такси за участие. Изключение правехме само малцината поканени от организаторите гости. Събитието се проведе в сградата на прогимназия, наета срещу съответната сума. Не мога да си представя българско училище да даде подслон на анархистки фестивал, но организаторите ми обясниха, че никога не са им отказвали по политически причини – винаги изборът на място е бил диктуван от финансови аргументи.
В широките фоайета и голямата зала на училището бяха разположени десетки, а може би дори стотици маси, на които различни групи и отделни хора бяха изложили всякаква литература, дори и бегло свързана с анархизма. Нямаше жанр, който да не присъства. Трудно е да бъдат изброени различните теми, но освен чисто анархистка литература от Прудон до Грейбър, имаше и всякакви издания, които имат само допирни точки с анархизма – например на християнски или марксистки групи. Това определено отговаряше на моите предпочитания – ако исках да остана в рамките на определена „чиста доктрина“, бих могъл да потърся контакт със съответната група или просто да остана на нейния щанд в рамките на фестивала. Всъщност, според мен най-полезното нещо във фестивала беше опитът да се срещнат различни тенденции в движението, да се опознаят и обогатят взаимно.
Още по-интересни от литературата бяха дискусиите. Програмата може лесно да бъде намерена на сайта на фестивала, затова няма да ги изброявам. Мисля обаче, че имаше добър баланс между актуални и исторически, теоретически и практически теми. Важни бяха и срещите с хора от чужбина – говореше се за анархизма в Япония, Хонконг, Швеция, Мексико, Кюрдистан и – разбира се – в България.
На срещата за българското движение дойдоха около две дузини хора. Неколцина бяха българи, проявили интерес към темата, едва когато стигнали в Англия. Останалите не задаваха много въпроси, може би заради драматичната разлика между минало и настояще, която се налагаше да представя. Ако не можах да зарадвам слушателите с добри новини, надявам се поне поуките от грешките ни да им бъдат полезни.
Самият аз събрах много впечатления от дискусиите, които успях да посетя.
Започнах деня с представяне на „брандализма“ (игра с английските думи за търговска марка и вандализъм), в което двама младежи с художествени наклонности демонстрираха как рекламните послания и дори медийният образ на големи корпорации могат да се превърнат в оръжие срещу тях. Най-ценното в случая беше личният опит, който те споделиха – например за прикриване от двата милиона камери по улиците на Лондон.

Следващата тема беше за „авангарда на робота“. Оказа се, че това е книга-комикс. Добронамерен ентусиаст, недоразбрал това-онова за анархизма, решил, че съчинената от него история ще даде отговор на въпроса за освобождението на човечеството. Построен от деца робот спасява бедно село в Китай от ноктите на корпорациите, но всичко не е толкова просто… За да видим края, трябва да си купим книгата – спестих си 10-те паунда.
Закъснях за „Феминизмът, самозащитата и борбата на кюрдите“. Залата беше двойно по-голяма от обикновено и претъпкана с хора, но и малкото, което чух, си заслужаваше. Млада другарка разказваше как жените в Рожава са заделили една част от обществения живот за себе си. Всички сме чували за женските отряди за самоотбрана, но имало и места, позволени само за жени, институции, уреждани от жените и ориентирани към тях. На въпроса „Пространствата, запазени за жени, не са ли нов вид полова дискриминация?“ ми беше отговорено, че жените в Рожава са намерили това за нужно, като работещо решение на настоящите им проблеми – нямаше какво да възразя на този аргумент.
Следващата лекция, която посетих, беше на тема „Мъртва ли е работническата класа?“. Този път успях наистина да се загубя и намерих залата едва в последните десетина минути. Оказа се, че работническата класа не е мъртва, но е малко трудно да я дефинираме. Водещият я определи като „всички хора, които продават труда си за пари“. Това без съмнение е достоверно, но поставя куп въпроси като „Защо тази класа няма поведението на пролетариата от 19 век?“, „Дали е същата като битие, съзнание и революционен потенциал?“, „Какви са перспективите пред развитието ѝ?“. Но понеже имаше вероятност въпросите ми да са получили вече отговор, предпочетох да ги премълча.
Наближаваше времето на представянето за България, затова потърсих да се заредя с калории. В двора на училището имаше веганска кухня на съвсем прилични цени. Някои храни бяха дори според принципа „от всекиго според възможностите“. Две малки кексчета ми дадоха нужните сили, въпреки че бях пропуснал закуската. За съжаление трябва да призная, че и след фестивала продължих да злоупотребявам с месото на нещастните животни – изглежда две кексчета не са достатъчни, за да победят дългогодишните навици.

Последната дискусия беше отново за Рожава. Тя беше в съседна стая на тази за работническата класа и, разбира се, аз успях да пристигна тъкмо за края ѝ. Запомнил съм само въпроси като „Какво е отношението към частната собственост?“, след като хората обясниха, че всички по-големи капиталисти са избягали, а колективният труд в изоставените предприятия се извършва на кооперативен принцип. Струва ми се, че подобни „генерални“ въпроси не би трябвало да бъдат задавани след отговор в такива подробности.
След края на последните лекции една дузина хора за около час насметохме всички маси, столове и други материали, които внимателно подреждахме целия предишен ден. Вероятно разтурването на нещо винаги е по-лесно от подреждането му, но бях впечатлен как хората работиха с радост и удовлетворение, въпреки че сигурно бяха имали не по-лек ден от моя. При все това, още тогава имаше моменти, в които усещах напрежение сред тях. Причината разбрах много по-късно.
Още по време на събитието се случи нещо странно. Някъде следобед изведнъж се включи противопожарна аларма. Някои хора изглеждаха притеснени, но повечето не ѝ обръщаха внимание. Разбира се, като незапознат с особеностите на местното сектантство, аз нямах представа какво се случва. Едва когато се прибрах в България и чух, че моите нови приятели няма да организират през тази година, потърсих повече подробности.
На фестивала присъствали две феминистки, които раздавали листовки срещу поредната реформа, свързана с половото самоопределение. Феминистките били притеснени, че злонамерени мъже могат да се възползват от нововъведението и да нахлуят в пространствата, запазени за жени. Грубо казано, според тяхното четене на новия закон, някой мъж може твърде лесно да се пише „жена“ и да тероризира жените в тоалетната.
Група активисти за правата на транссексуалните, които подкрепяли въпросната реформа, опитали да попречат на феминистките със заплахи и обиди.
Една жена, Хелън, се намесила да защити феминистките. Тогава всички транссексуални активисти се събрали и в продължение на час я обиждали, а накрая я обвинили във физическо посегателство срещу човек от тях. Много от организаторите на фестивала познавали Хелън и някои се намесили, за да успокоят страстите. Недоволни, че не успяват да наложат волята си, транс-активистите се опитали да блокират фестивала, като включили противопожарната аларма. Вероятно само фактът, че голяма част от хората по един или друг начин усетиха провокацията, предотврати паниката сред присъстващите и взаимното стъпкване.
Нежеланието на организаторите да се покаят и да се отрекат от разпространителите на листовките предизвика гневни реакции у всякакви групи и групички, някои от които създадени специално за случая. „Широк колектив от анархистки и активистки групи, мрежи и индивиди… осъди трансфобията“ и се обяви за разочарован от организаторите на фестивала. Аз не намерих нищо „унижаващо и нараняващо“ в листовките (вероятно защото образованието ми не е достатъчно политкоректно). Организаторите на фестивала обаче се обезсърчиха от тази критика, а значителна част от английската Анархистка федерация напусна организацията поради несъгласие с критиките срещу тях. Няколко месеца по-късно хората вече говореха за „схизма“ в анархисткото движение във Великобритания.
Били сме свидетели на подобни неща и в България. Полицаите на мисълта, уверени в прогресивността си до бруталност, без колебание бичуват всеки, който не спазва политкоректния дискурс. Под маската на толерантността и солидарността с потиснатите, самата позиция на съпротива срещу системата се оказва окупирана от най-гласовитите и често най-школуваните в политически коректно говорене хора, но зле школувани във воденето на градивен диалог.
Еманципацията на определени потиснати малцинства безспорно е голямо постижение на съпротивителните движения от края на ХХ век. В същото време контролът на властта се простира все по-широко и прониква все по-дълбоко в обществото и ежедневието ни, а животът „извън системата“ остава привилегия само за изтърсаците на бандитите.
Няма значение дали листовките са били обидни за някого – това не прави разпространителите им фашисти. Твърде лесно използваме тази дума днес, използваха я и срещу Хелън.
Би трябвало трижди да се замисляме, когато обвиняваме друг анархист, че отрича някоя държавна политика. Трябва да имаме железни аргументи, а не да се впускаме в „новговора“ на политкоректността. За съжаление повечето от нас не само не умеем да блокираме подобни провокации, но много лесно им се поддаваме и папагалстваме обвиненията, сакън не станем на свой ред тяхна мишена. Така дружно превръщаме едно движение, създадено да промени обществото, в средство за контрол над съпротивителните му сили. Това може да облекчи живота на определени малцинства, но няма да освободи човечеството от игото на властта. •

Златко