Що е анархокомунизъм?

Анархокомунизмът (анархистически комунизъм, наричан също безвластен или свободен комунизъм) е безвластно общество, тоест без йерархия, без принуда, без „прослойка паразити“ по думите на махновските анархокомунисти, където самоуправлението на хората, техните съюзи и взаимопомощта между тях са максимално развити.
Пьотър Алексеевич Кропоткин (1842–1921) се смята за основен теоретик на анархокомунизма, който придава на идеята хармонична, завършена форма. Той обаче не е първият анархист комунист.
Идеите на анархокомунизма стават идеологическа основа на няколко въстанически армии в различни региони на бившата Руска империя, по-конкретно Революционната въстаническа армия под ръководството на Нестор Махно по време на Гражданската война от 1917–1921 г. в Южна Украйна.

Същността на анархокомунизма
Анархокомунизмът е социалноикономическо направление в анархистката мисъл, което призовава за създаване на общество, основано на всеобщо самоуправление, изградено от долу нагоре, в което няма държава и частна собственост. Всички членове на обществото се ползват свободно с плодовете на своя труд и труда на всички останали. Производството на „стоки“ е заменено със задоволяване на нуждите или по думите на Кропоткин: Всеки взима колкото му трябва от всичко, което е в изобилие, и определено количество от всичко, което е в недостиг и трябва да се преброи и раздели.
От мемоарите на Виктор Белаш, началник-щаб на партизанската армия на Махно: Към 1905 г. в Гуляй поле назряваше революционна ситуация. Настроението беше революционно и войнствено. Много ни хареса програмата на анархокомунистите, защото те атакуваха безкомпромисно капиталистическата система, отхвърляха „програмата-минимум“ и буржоазната революция и обещаваха свобода, равенство, липса на власт (тоест прослойка господстващи паразити) и самоуправление в близко бъдеще. Като гаранции за изпълнението на програмата те призоваваха за терор над чиновниците от царския държавен апарат и експлоататорите, за въоръжена социална революция, чийто следващ най-висок етап ще бъде анархистическият комунизъм.

Основите на анархокомунизма
Децентрализация – премахване на централизираната държава и управление със свободна федерация на самоуправляващи се териториални комуни (общности) и индустриални съюзи.

Свобода – преди всичко свобода за пълноценно и всестранно развитие на личността без държавни или финансови ограничения. Свобода от политически и икономически натиск, когато управляващите принуждават човек да действа по един или друг начин, с оглед на държавните закони, включително наказателния и административния кодекс, а стоково-паричните отношения са принудили трудещите се да продават своя труд на собствениците на частните имоти и средствата за производство. Всички хора трябва да имат еднаква възможност свободно да определят условията на собствения си живот по взаимно съгласие с другите хора.
Равенство – липса на йерархия, равни възможности на всеки да задоволява личните си потребности и желания, както и равен достъп до всички обществени блага.
Взаимопомощ – вместо егоизма, който разделя хората – солидарност, възстановяваща хармонията в обществото, когато хората си помагат и се грижат за ближните си на принципа ако помагаш, ще ти помогнат.

Зараждане и развитие на анархокомунистическите идеи
Анархокомунистическите идеи имат вековна история. Макс Нетлау например ги намира още през втори век сл. н. е. в Египет при Карпократ, основател на гностическата секта, който изповядва най-свободната форма на комунизъм и отричането на всякакъв писан закон. Това обаче са протоанархистически идеи, които не са плод на последователна философска и политическа мисъл. С развитието на капитализма анархистическите и комунистическите възгледи се избистрят. Те могат да бъдат проследени в събитията от английската буржоазна революция от средата на 17 век и във Великата френска революция от 1789-1793 г. Джерард Уинстанли, бивш член на радикалното движение на дигърите в Англия, пише в своята брошура Новият закон на правдата от 1649 г.:
Не трябва да има система на покупко-продажба, не трябва да има тържища и пазари, цялата земя трябва да бъде обществено достояние на всеки човек … Не трябва да има Бог над никого, всеки трябва да бъде Бог за себе си.
По време на Френската революция Силвен Марешал в своя Манифест на равните (1796) настоява за обществено ползване на плодовете на земята и очаква с нетърпение изчезването на отвратителното разделение на богати и бедни, на големи и малки, на господари и слуги, управляващи и управлявани.
Един от първите анархокомунисти е Жозеф Дежак, първият нарекъл себе си безвластник (либертер). За разлика от Прудон, той твърди, че: Работникът има право не на продукта от своя труд, а на задоволяване на своите нужди, независимо от тяхното естество.
Анархоколективистите защитават принципа на заплащане на труда, но подкрепят възможността за преход към комунистическа система на разпределение според нуждите след революцията. Другарят на Бакунин Джеймс Гийом пише в едно от своите есета Идеи относно организацията на обществото (1876):

Когато се произвежда повече, отколкото е необходимо за потребление, всеки може да вземе каквото му трябва от изобилието от предлагани продукти, без страх от изчерпване; съзнанието, което ще бъде по-силно развито сред свободните и равни работници, ще предотврати или значително ще намали злоупотребата и разхищението.

Първият Интернационал
Социалнополитическата, икономическата и философска основа на анархокомунизма е изложена последователно за пръв път в италианската секция на Първия Интернационал от Карло Кафиеро, Ерико Малатеста, Андре Коста и редица други бивши марксисти и републиканци мадзинисти. Първоначално те не правят строго разграничение между колективисткия и комунистическия анархизъм, до смъртта на Михаил Бакунин, който е колективист. По-късно обаче Гийом пише, че те още тогава са били комунисти, но са се наричали именно колективисти, за да не ги бъркат с комунистическите държавници.
Анархоколективистите се стремят да колективизират средствата за производство, като в същото време запазват системата на заплащане на труда. Анархокомунистите, за разлика от тях, се стремят да разширят общественото ползване и върху продуктите на труда. И едните, и другите се противопоставят на капитализма, но анархокомунистите се дистанцират от Прудон и Бакунин, които твърдят, че хората трябва да притежават и да се разпореждат с продуктите на собствения си труд, като получават някакво възнаграждение за него. Вместо това те предлагат система, в която хората ще имат свободен достъп до всякакви продукти според своите нужди и независимо колко труд е положил всеки от тях поотделно.
Кафиеро пише в Анархия и комунизъм (1880), че частната собственост върху продуктите на труда ще доведе до икономическо неравенство и социално разделение: Ако запазим индивидуалното присвояване на продуктите на труда, тогава ще бъдем принудени да спестяваме пари, а оттам и да трупаме различни богатства според различните заслуги, а не според реалните нужди на хората.
На Флорентинската конференция на Италианската федерация на Интернационала през 1876 г., проведена в гора до Флоренция поради полицейската заплаха, са формулирани принципите на анархокомунизма, които започват така:

Италианската федерация разглежда колективната собственост върху продуктите на труда като необходимо допълнение към колективистичната програма, която помага на всички да задоволят нуждите на всеки – единственото правило за производство и потребление, което е в съответствие с принципа на солидарността. Федералният конгрес във Флоренция красноречиво демонстрира мнението на италианската [секция] на Интернационала по този въпрос…

Същото изложение е направено в статия на Малатеста и Кафиеро в бюлетина на Юрската Федерация по-късно същата година.

Пьотър Кропоткин
Наричан често основния теоретик на анархокомунизма, той очертава икономическите си идеи в своите трудове Хляб и свобода и Поля, фабрики и работилници. Кропоткин доказва, че сътрудничеството е по-изгодно от конкуренцията с редица аргументи, което води до написването на фундаменталното изследване Взаимопомощта като фактор на еволюцията. Той се противопоставя на частната собственост и е за нейното премахване чрез експроприиране на цялото обществено богатство директно от самите работници, за да създадат икономическа система, организирана под формата на хоризонтална мрежа от доброволни сдружения, където продуктите се разпределят според действителните нужди на всеки човек, а не в зависимост от социалното положение, богатството или каквото и да било друго. Той отбелязва, че всички тези потребности в светлината на социалното развитие в никакъв случай не се свеждат до чисто физически нужди:
Накратко, тези пет или шест часа, които всеки ще има на разположение, след като е отделил няколко часа, за да произведе това, което е необходимо, ще бъдат повече от достатъчни, за да задоволят всички безкрайно разнообразни нужди на един охолен живот. Хиляди общности ще поемат тази отговорност. Това, което днес е привилегия на едно малцинство, ще стане достъпно за всички. Охолният живот ще престане да означава безумни прищевки на суетния буржоа и ще се превърне в задоволяване на истинския артистичен вкус. Това може да направи хората само по-щастливи. В съвместна работа, с леко сърце, за постигането на желаната цел – книга, произведение на изкуството или изящно изработен предмет – човек ще намери както вдъхновението, така и отмората, които правят живота приятен.
Кропоткин пише за бъдещото анархокомунистическо общество:
Ако огромният капитал от градове, жилища, обработваема земя, фабрики, превозни средства и училища стане обща собственост – вместо да остане частна, – ще бъде лесно да се постигне истинско задоволяване на нуждите на всички. Тогава ще хвърляме сили не в безсмислен труд, а за производството на всичко, от което се нуждае човек за храна, жилище, облекло, уют, за изучаването на науките и за развитието на изкуствата.
Както отделните хора, така и цели колективи ще използват и ще разполагат с всички необходими ресурси, защото целта на анархистическия комунизъм е да даде възможност на всеки да задоволи собствените си нужди с произведените продукти, освен ако това не е в ущърб на останалите.
Кропоткин поддържа идеята за експроприация на собствеността, разбирана като равен достъп на всеки до всичко, за да не бъде принуждаван повече да продава своя труд, за да задоволява своите потребности с продуктите на труда на останалите.
Ние не искаме да трупаме всички блага, за да ги разпределяме по-късно (въпреки че дори от такава система биха спечелили тези, които днес зъзнат от студ в своите дрипи). Не искаме и да делим парите на Ротшилд. Искаме да уредим нещата, така че всеки човек, роден на тази земя, първо ще се научи на някаква полезна работа и второ, че ще може да я върши, без да иска разрешение от някакъв собственик и без да дава лъвския пай от целия си труд на хора, които са заграбили земята и машините.

Икономическите идеи на анархокомунистите
Анархокомунизмът предполага равенство и отхвърляне на социалната йерархия и различията, произтичащи от неравномерното разпределение на богатствата. Това предполага също така премахване на частната собственост и стоково-паричните отношения. На тяхно място идва колективното производство и разпределение на богатствата чрез доброволно сдружаване. При анархистическия комунизъм вече няма държавна и частна собственост. Всеки човек или група хора ще може свободно да дава своя принос за производството и да задоволява своите нужди по свой собствен избор. Очевидно системите за производство и разпределение ще бъдат организирани от участниците в съответните процеси, при което: Дори един човек да бъде обиден, сдружението ще стане за него зло и ще изгуби смисъла на своето съществуване. Тогава той ще има правото да го напусне и да се разбунтува срещу законите, които му налага.
Премахването на системата на наемния труд е основен икономически принцип на анархокомунизма. В среда, в която продуктите на труда се разпределят според индивидуалните нужди, хората ще бъдат свободни да участват във всичко, което пожелаят. Разбира се, че при такива условия хората ще имат реална възможност да се осъществяват в максимална степен и вече няма да им се налага да вършат работа, за която нямат нито желание, нито способности. Анархокомунистите твърдят, че не е възможно да се измери точно личният принос на всеки в икономиката, защото цялото богатство, всички продукти са плод на колективния труд на цялото общество и на всички поколения. Няма как да се определи точната стойност на произведеното всеки ден от един заводски работник, без да се отчете транспортът, храната, водата, жилището, отдиха, нивото на механизация, разположението на духа и всичко останало, вложено по някакъв начин в производството. Трябва да се вземат предвид огромен брой външни фактори и тяхното отражение във времето върху нивото на работната сила в момента, което не само е непрактично, но е практически ненужно.
Според анархокомунистите всяка икономическа система, основана на наемен труд и частна собственост, е противна и затова изисква държавен апарат за принуда, налагане на правото на собственост и поддържане на неравностойните икономически отношения – неизбежен резултат от разликите в заплащането и собствеността. Те също така твърдят, че пазарите и валутните системи изкуствено разделят труда на категории, като се опитват да регулират производството, потреблението и разпределението по измислени показатели. Те са убедени, че парите пречат на хората да се ползват от плодовете на своя собствен труд, като ограничават потреблението с цени и заплати. За анархокомунистите производството трябва да бъде въпрос на качество, а потреблението и разпределението да произтичат от индивидуалните нужди на всеки човек и екологичните изисквания, а не от натрапени зависимости от произволно определени „стойности“ и коефициенти на труда и услугите на други хора. Тази организация на икономиката е много по-логична и издържана от чисто научна гледна точка, защото потреблението и производството са равни като отношение, а не като изсмукани от пръстите абсолютни стойности, каквито – както вече показахме – е невъзможно да се изчислят. Всеки потребява на 100% („според нуждите“), всеки произвежда на 100% („според възможностите“) и всички имат достъп до всичко („свобода, равенство, взаимопомощ“), тоест са обхванати 100% от потенциалните потребители. Съотношението винаги е 1 : 1, което е не само справедливо, но и точно. Отделният човек е единственото точно мерило за това какво може, какво иска, какво иска да може и може да иска във всеки един момент. Свободният човек отговаря за първите два 100% от тази организация, докато обществото от свободни хора отговаря за последните 100% – пълният и равен достъп. Всякакви моментни и локални плюсове и минуси се изглаждат толкова по-добре, колкото повече хора участват в такава система и колкото по-дълго тя работи. Това е и смисълът на принципа, че „комунизмът не може да бъде построен в една махала“.
Дали човекът трябва да бъде такова мерило, дали е „лош“ или „добър“ по природа, е идиотски спор. Просто по-добра „машина“ няма, а щом няма, значи няма и как да се определи иначе. Това разбираме всеки ден с новите разкрития на науката. Едно тригодишно дете има близо сто милиарда неврона, свързани с около 1 квадрилион връзки (синапса), които могат да обменят информация всяха хилядна от секундата – хиляда квадрилиона – хиляда петабита – в секунда са необходими за една „снимка“ на състоянието на една-единствена такава информационна машина (без „механиката“ – мишци, зъби и пр.). Тя е създадена с цел да просъществува и да се възпроизвежда и вече милиони години е доказала, че си върши работата. Да, човек наистина звучи гордо, а днешното обществено устройство кара този великолепен „естествен интелект“ да рови в кофите за боклук. Анархизмът поставя човека в центъра, не защото е просълзен от великото творение на природата, а защото там му е мястото. Всеки, който твърди, че с някакво сметало може да каже какво може и какво му трябва във всеки един момент – да не говорим за 7 милиарда такива творения, – не е наясно с материята. Неслучайно все повече сериозни съвременни учени обръщат внимание на анархическите идеи като синтез на красота и точност – задоволяват артистичния си вкус, по думите на класика, също учен от световна величина. Точните науки са влюбени точно в този „хаос“ – статистиката, теорията на вероятностите и големите числа са гръбнакът на съвременното знание. Също така неслучайно, при всеки сериозен съвременен статистически анализ се вижда, че сметката на капитала и йерархията не излиза, както и да я въртят и сучат. На техния хляб има една идеално изпечена троха отгоре, а всичко останало е клисаво, недовтасало, че и мухлясало. Такъв хлебар да ходи да пасе патките. ◼

(следва)
Свободна мисъл