Отворено писмо до българските интелектуалци

В лицето на Иван Добчев (режисьор), Георги Каприев (философ) и прочие безлики (хронисти)

На 13 ноември в Народния театър се състоя премиера на театралната постановка „Гео“ по книгата „Една и съща нощ“ на Христо Карастоянов. Година след излизането на романа общественици, интелектуалци и наследници побързаха да осребрят имената на Гео Милев и Георги Шейтанов, „по случай“ 90-та годишнина от гибелта им.

Започна надпревара в оплакването и наддаване в „струвилото“ (раздаване на храна за помен), които трябваше да утешат себичната родова меланхолия на едни и да заситят артистичната елитарна поза на други.

Публиката преглъщаше мълчаливо и със сведена глава онова, което наместниците на мъдростта, изкуството и правото бяха избрали да сложат като трапеза върху имагинерните бутафорни ковчези на Шейтанов и Милев.

Храмовете на лъжата и суетата гостоприемно отвориха порти, поканиха с реверанс глашатаи, съблазниха изпълнители, платиха със съвестта си на доносници и будители, омагьосаха невръстни будали, гримираха мъртъвците и запалиха задушливите свещи на изхабеното слово. Представлението беше готово. Връхнината (годината, която затваря ритуалите по сбогуване с мъртвия) бе покорена, възпята, удобно наместена и прелята за упокой най-вече на живите.

• • •

Вековечен разцвет на божествена стръв.

Всяка смърт е за тях развлечение,

всеки вопъл – шега.

Смърт, убийство и кръв!

Докога, докога?

(Гео Милев, „Септември“)

Поменът не е огледало на паметта. Паметта не е образ на делото.

Ще се надигнат сенките на паднали предтечи в траурно шествие от единия до другия край на света; истината ще застане като съдник над окървавената съвест на всички палачи и няма да се върнат в гробовете си мъртвите, докато не станат живите.

(Георги Шейтанов, 1924 г., сп. „Пламък“)

Господа, вие не успяхте, но настояхте. Номиналното ви настоятелство се изроди в посегателство и опит да дирижирате истината. Задъханият изказ на Гео и изстрелите от парабелума на Шейтанов приседнаха в гърлата ви, добре смазани от навика да изричате лъжи, за които сте получавали подкрепящата благословия на същите ония палачи, които в днешно време издават книги във възхвала на жертвите си. Може би образът на антагониста Гешев се е получил по-релефен от този на протагонистите, именно защото в него се оглежда и вашето алтер его. „Мистериалното“ действие беше гръмка заявка в афиша на творческата ви суета и съвсем очаквано то изигра ролята на мишеловка за онези, които кръстят ръце и премигват в омая от идеите за „избраност, посветеност, тайнство“.

Но господин Добчев, наистина ли отнасяте разказа за Шейтанов и Милев към жанра на религиозния театър от епохата на късното Средновековие? Или го свързвате с няколкодневните шествия и празненства, или грандиозни събития с многобройни изпълнители, каквато е и същността на „мистериите“? В такъв случай постановката ви наистина се вписва в подзаглавието си, пък и не очакваме директен отговор от човек, който си тръгва насред „помена“ за Шейтанов от „храма на СБЖ“, повличайки след себе си питомците, които явно добре са усвоили урока да следват безмълвно именития си професор.

Мероприятието изпълнено. Култът затвърден. Лъжата легитимирана. Творческото самомнение и липсата на човешка доблест взеха връх и обявиха изкуството за по-велико от живота.

Някъде бяхте казали, че сте превърнали в свой лозунг думите на Леон Даниел: „Воля, зъбатост, непреклонност!“. Другаде, че сте се отказали от „илюзията за групата“ и че „групарският принцип не е същинският модел за правене на театър“.

Разбираемо е изкушението да проверите на всеослушание валидността на лозунга си. Разбираем е дори компромисът, който сте направили, работейки с група, излизайки от едноличната си зона на комфорт. Но когато артистичната спекулация „на гърба“ на истински волевите, зъбатите и непреклонни вземе превес и надхвърли субективните пасивни представи; когато претендира за валидност и си служи със средствата на пропагандата – тогава разказът за „живота и делото“ е не повече от поредното търгашеско евангелие на самозван апостол. С помощта на априори неважната и нежелана група (актьори и публика), театрото за театъра, което уви се разигра, отново обслужи тщеславието, предателството – заради безкритичност и леност на мисълта – и овчедушието, в ушите на което отекнаха модернистични лозунги, и в чийто вглъбени навътре очи се огледа болнавата меланхолия на елитарния творец.

Делото не е само рефлекс към времето. Рефлексиите за делото не са истината за живота.

В отгласа за театралното събитие, измежду анемичните анонси на дребни и едри официози, вестник „Култура“ даде на философа Георги Каприев правото да ползва позлатения с мъдрост камертон, който да настрои изтънчените уши на интелектуалния и културен елит на правилния тон Ла. На Ла най-бързо откликват Лакеите на схоластичното слово и мъдрост на заплата.

Господин Каприев, когото помним от Философски факултет като преподавател с чист и рационален изказ, се появи сякаш сянка от пещерата на познанието и с доминантния си тон ни припомни, че мит и логос са първоначално синоними със значение „разказ“. Пространната му словоизява предяви претенции да огласи Логоса, да работи с обяснения и да посочва причини. Наместо това хлътна в ритуализацията и гордо, по философски безапелационно, ни върна към корена на „Знаем как всички лъжи да направим на правда подобни…“ (Хезиод, Теогония, стих 27).

От философската (критическа) методология са останали само –измите, –ациите, –стта и прочие стилистични клоунади, които имат за цел да впечатляват. Излишно усложненото говорене, натруфената и неразбираема фраза навярно все още разчитат да „стреснат, трогнат и очароват“ публиката, но сякаш Каприев гордо е обкрачил катедрата пред студенти I курс, желаейки да ги плени, за да им продаде необходимостта от себе си като жрец на Философията. Говоренето за една спекулация (постановката „Гео“) преля в умозрително метафизична догматика и в крайна сметка се оказа не повече от апологетика.

Едва ли друг освен авторът (Каприев), неговия адресат (Добчев) и шепа „посветени“ биха могли да провидят под пластовете думи Гео Милев и Георги Шейтанов, които в случая са просто бележка под линия. Спекулацията осъществена. Пропозицията легитимирана. Милев/Добчев/Каприев – самодостатъчен силогизъм за истинност. За Шейтанов не питайте. Споменат е един-единствен път „с неговото политизиране на естетическото и етическото, оказало се смъртоносно и за самия него, и за всеки, до когото се е докоснал“. Толкоз.

Неизреченото понякога крещи много повече от изговореното.

Познатото словослагателство от един интелектуалец към друг кресливо претендира, че пресява ценности – в името на живия живот. Ненаситната претенция обаче на тия, които знаят как да жонглират с множество имена и концепции, дори бегло не се доближава до Методологическия анархизъм на Файерабенд, макар индиректно да се опитва да кокетничи с него. За г-н Каприев като философ това би следвало да е ясно и отчетливо.

Кресчендото почти достигна връхната си точка, но шаманите, които вдигат врява, размятайки костите на убитите, едва ли ще се откажат толкова бързо от мракобесните си деяния. Последните дават смисъл на изтъргуваните им убеждения, толкова изпосталели, че единствено цитатите могат да прикрият временно душевните им срамотии.

Но господа, думите на Шейтанов и Милев не са поредните дрипи, които да развеете пред онемялото множество. С тях не можете да закърпите савана на последното си ложе, в което да легнете чисти и извисени. Смелостта и истината не се постилат пред краката ви в павираните улици с имена на герои, и вървейки по тях, единствено провлачената сянка на съвестта ви скимти достоверно. •

Л. Б.